6 прекрасни стихотворения от Пейо Яворов

На 29 октомври е годишнината от смъртта на един от големите български поети – Пейо Яворов. Негово дело са едни от най-емблематичните родни произведения, посветени на любовната лирика.

Яворов е роден  е в град Чирпан на 13 януари 1878 година. Освен с поетичните му шедьоври, името му се свързва и с революционната дейност, в която участва като четник в македоно-одринското революционно движение.

Стиховете му са вдъхновени от няколко бурни любовни истории, сред които пламенната му любов към Мина Тодорова, на която посвещава най-красивите си стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“ и „Две хубави очи“ и   бурната му връзка му с Лора Каравелова – дъщеря на държавника Петко Каравелов.

Нека си припомним някои от прекрасните стихове на поета-революционер:

ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе и, и тебе да погубя…

************

ВЪЛШЕБНИЦА

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

************

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

************

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

************

„ЗАЩО МЪЛЧИШ“

Защо мълчиш — смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е — чуй — безвредна,
че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; —
въз мен да падат небесата —
ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх — кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, —
с едничка дума ми кажи!

О, тъй ли?… Нищичко! Тогава
прощавай вече… И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!

А то — безумен — мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;

че ти ще хвърлиш взор победен
над тях — веч твоя кръв и плът,
и редом с мен — подвижник бледен —
ще тръгнеш в трудния ми път.

Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, —
просторите на идеала
за теб отворени да са.

И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.

Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато — нива възбуреняла —
светът е на труда предял.

Трудът да служиш на доброто,
против неправдата — борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!

Не, ти не си била родена
за труд такъв, — такъв живот;
и — с робско мляко откърмена —
как би могла ти без хомот!

В харема на глупец — робиня,
и жертва на порочен гнет…
Хомот да е! — Хомот — светиня
и майчин скъп, свещен завет.

************

„ДУШАТА МИ Е ПУСТА“

Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.

Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах –
и писах с кръв и гной.

Че ти не бе живяла – а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно – копие на цар…
Раних аз твоя дух и своя чар.

В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те – пустиня необятна…
Чух змийски съсък в спомените свои.

Перо послушно, копие на цар! –
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.

 

 

 

СПОДЕЛИ:Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Email this to someonePin on Pinterest

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

ОНЛАЙН АБОНАМЕНТ

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: