Да родиш недоносени деца – затрогващата изповед на една майка

Все още го помня ясно – лятото на 2008 година, когато бяхме на почивка  на море с приятели. Бях бременна с близнаци, но – както се досещате, не бяха естествено заченати. Забременяването стана след първи опит ИКСИ. Тогава сякаш нямаше нещо, което да ме притесни. Бяхме щастливи, спокойни и наслаждаващи се на прекрасната лятна ваканция. Спомням си, че точно там, край морето, една вечер усетих за първи път пърхането в корема си, за което дотогава само бях чувала. Те се движеха, усещах ги, чувствах живот.

През следващите няколко дни всичко беше наред, когато една сутрин се събудих леко болна. Веднага се обадих на моя личен лекар, взех необходимите мерки и след няколко дни си бяхме вече в София. Вече бях влязла в 21 седмица от бременността. Време беше за преглед и фетална морфология. По време на прегледа виждахме как бебетата ритат, как добре се развиват, когато докторът забеляза, че при едното бебче има по-малко количество околоплодни води.

И ето, че светът сякаш се срина за мен, уплаших се, не знаех какво да мисля.

Тогава нямах представа за нищо – за това какво е бременност, какво се очаква през този период, какви проблеми можех да имам. Докторът опита да ме успокои и ми заръча да лежа и да почивам. За мой ужас обаче няколко дни след прегледа прокървих и се наложи да вляза в болница. Бях сама в стая, плачех непрестанно и се молех всичко да е наред. Но един следобед целият ми свят се преобърна. Две седмици след като бях влязла в болници и бях на системи, водите на едното бебенце изтекоха. Последваха 22 часа неописуеми болки, контракции, страх и ужас. Спомням си как мъжът ми лежеше до мен, усмихваше се и се опитваше да ми вдъхне кураж, дори спеше на пода. Чак след години разбрах, че е ходел тайно в мазето, за да плаче…

И така, на сутринта на 9 септември, паметен ден за някои, ужасен за мен и моето семейство, започна естественото раждане. Първото бебче се роди след много напъни с тегло от 730 грама. След като я извадиха, изплака много вяло и лекарите веднага я отнесоха. За второто бебенце се наложи да ми натиснат силно корема, за да спукат изкуствено мехура. Накрая се роди и тя, нежна, малка, тежаща едва 680 грама. 

След няколко часа се събудих. Чувствах се отпочинала, но някак празна. Единственото нещо, което исках, беше да се прибера у дома и да продължа да живея. Още не осъзнавах, че съм родила само преди няколко часа.

Не знаех какво се случва с бебетата, никой не ми казваше нищо. И тогава дойде лекарката и се учуди, че си тръгвам. Попита ме: „Ама няма ли да слезете да видите бебетата, колко са сладки“.

Плахо, едвам престъпвайки след 22 часовото раждане, заедно с мъжа ми слязох долу. Тогава за първи път влязох в света на недоносените бебета, видях какво е интензивен сектор, какво представляват грижите за тях. Нищо не ме вълнуваше, освен моите две мъничета. Приближих неуверено към кувьоза, а те бяха там, една до друга с една розова и една бяла шапчица. Исках да съм там до тях, да не си тръгвам, в света бяха само те и аз.

Тогава законът не позволяваше на родители да дават имена на новородено, ако то тежи под 1000 грама. Ето защо, трябваше да минат още 7 дни и чак тогава можехме да ги кръстим.

За съжаление по-малкото бебче почина само два дни след раждането. Беше много незряла, а ние така и не успяхме да й дадем име. Със страх чаках и броях всеки изминал ден, за да можем да кръстим другото бебе. На седмия ден й дадохме прекрасното име Александра. Имах възможност да я посещавам всеки ден, да й говоря, да й пея.

На 17 януари за първи път, като подарък за рождения ден на татко й, му позволиха да я гушне. Алекс растеше здрава, имайки предвид, че е бебе, родено под 1000 грама, но дробчето, уви, не се развиваше добре и тя беше кислородно зависима. Тогава решихме да опитаме с лечение в чужбина. Тук нямаше какво повече да се направи за нея. С много усилия намерихме начин, който ни струваше цяло състояние, но за нас единственото важни нещо беше тя да оцелее. В деня, в който дойде самолетът-линейка, лекарят я видя и каза, че това дете е много болно, уязвимо и че няма шанс да оцелее и въобще да издържи 5-часов полет. Можеше да почине още в самолета.

Върнахме се в болницата, а аз никога през живота си не съм се чувствала толкова зле, ядосана, нервна, безсилна…

Точно 5 месеца и 11 дни след раждането дойде и втората лоша новина. На сутринта ни се обадиха да отидем и да се сбогуваме с нея. Мъжът ми припадна като я видя, а лекарите незабавно го изведоха. Аз седях там, до кувьоза и я гледах. Тя си отиваше. Погледът.., спомням си тези празни очи…едвам дишаше. Пипнах я и я пуснах, за да си отиде в мир – там, където е сестричката й.

И така, с единствените дрехи, които имах и бяха подготвени за изписването, я погребахме. Няма по-голяма болка от това майка да погребе и надживее детето си. Просто няма.

Мина време. През 2010 година забременях повторно, отново с близнаци, този път – момче и момиче. Молех се да оцелеят, да успея да ги износя до термин. Лежах и гледах да не правя нищо натоварващо от първия ден, в който научих, че съм бременна. Беше Благовещение, бях си у дома и си казах, че ще обърна света, но този път ще родя здрави бебета.

Приемах по 24 хапчета и ми поставяха по една инжекция. За жалост, още в третия месец прокървих. Приеха ме в болница, където останах един месец. Оказа се, че имам недоразвит 9 мм ембрион, който се е отлепил. Това поставяше под риск моите бебета, но аз се молех, не губех кураж и вярвах с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред.

Тогава почина моята майка. Съдбата наистина може да бъде доста иронична. Бог сякаш реши да вземе нея и в замяна да ми остави бебенцата. Не успях дори да се сбогувам, не успях да я погреба, носех два плода в себе си и не ми позволиха да премина през този емоционален стрес.

И така, успях да вляза в 7 месец и да достигна 29-та гестационна седмица от бременността. Всичко се развиваше добре, но вечерта на 10 септември единият околоплоден мехур се спука и едното бебе тръгна. Веднага отидохме в болницата. Лекарите се опитаха да спрат родилния процес със системи, но не се получи.

Този път раждането беше със секцио, тъй като попадах в категорията „рискова бременност“ – с  високо кръвно, тромбофилия и куп други проблеми.

На 11 септември в 11 часа едно след друго се родиха Мартин – 1170 грама и Йоана – 930 грама. Отново малки, недоносени бебета, рискови и беззащитни. Момиченцето ми беше с 4-та степен на недоносеност, състояние, което крие куп рискове. И отново се сблъсках с иронията на съдбата, която си взима и след това ти дава. Точно в деня, в който беше починало моето малко бебче две години по-рано… именно в този ден родих Йоана и Мартин.

Сега са две умни, здрави и невероятни деца. Останах си 2 години  и половина у дома, кърмих в продължение на 14 месеца, всеки ден. Дадох всичко от себе си, за да имам две прекрасни деца и всяко усилие, болка, страх и сълза си заслужаваха.

И така, един ден докато се разхождах с тях, получих едно телефонно обаждане, което ме направи това, което съм сега. Приятел ми подаде ръка, за да създам заедно с Надя Дренска и Виолета Бакалова фондация „Нашите недоносени деца. Ние сме три щастливи майки на цели пет недоносени деца. А на всички родители, които са изправени пред подобно изпитание, бих искала да дам кураж. И да им кажа, че няма по-голямо щастие от това да видиш как едно мъниче се бори, как се развива пред очите ти, и всичко това – благодарение на една неописуема жажда за живот.

Автор: Нина Николова
председател на фондация „Нашите недоносени деца“

 

 

СПОДЕЛИ:Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Email this to someonePin on Pinterest

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

ОНЛАЙН АБОНАМЕНТ

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: