Да родиш недоносени деца – затрогващата изповед на една майка

Все още го помня ясно – лятото на 2008 година, когато бяхме на почивка  на море с приятели. Бях бременна с близнаци, но – както се досещате, не бяха естествено заченати. Забременяването стана след първи опит ИКСИ. Тогава сякаш нямаше нещо, което да ме притесни. Бяхме щастливи, спокойни и наслаждаващи се на прекрасната лятна ваканция. Спомням си, че точно там, край морето, една вечер усетих за първи път пърхането в корема си, за което дотогава само бях чувала. Те се движеха, усещах ги, чувствах живот.

https://www.facebook.com/events/565280913826713/572138906474247/?notif_t=admin_plan_mall_activity¬if_id=1519153155858650

През следващите няколко дни всичко беше наред, когато една сутрин се събудих леко болна. Веднага се обадих на моя личен лекар, взех необходимите мерки и след няколко дни си бяхме вече в София. Вече бях влязла в 21 седмица от бременността. Време беше за преглед и фетална морфология. По време на прегледа виждахме как бебетата ритат, как добре се развиват, когато докторът забеляза, че при едното бебче има по-малко количество околоплодни води.

И ето, че светът сякаш се срина за мен, уплаших се, не знаех какво да мисля.

Тогава нямах представа за нищо – за това какво е бременност, какво се очаква през този период, какви проблеми можех да имам. Докторът опита да ме успокои и ми заръча да лежа и да почивам. За мой ужас обаче няколко дни след прегледа прокървих и се наложи да вляза в болница. Бях сама в стая, плачех непрестанно и се молех всичко да е наред. Но един следобед целият ми свят се преобърна. Две седмици след като бях влязла в болници и бях на системи, водите на едното бебенце изтекоха. Последваха 22 часа неописуеми болки, контракции, страх и ужас. Спомням си как мъжът ми лежеше до мен, усмихваше се и се опитваше да ми вдъхне кураж, дори спеше на пода. Чак след години разбрах, че е ходел тайно в мазето, за да плаче…

И така, на сутринта на 9 септември, паметен ден за някои, ужасен за мен и моето семейство, започна естественото раждане. Първото бебче се роди след много напъни с тегло от 730 грама. След като я извадиха, изплака много вяло и лекарите веднага я отнесоха. За второто бебенце се наложи да ми натиснат силно корема, за да спукат изкуствено мехура. Накрая се роди и тя, нежна, малка, тежаща едва 680 грама. 

След няколко часа се събудих. Чувствах се отпочинала, но някак празна. Единственото нещо, което исках, беше да се прибера у дома и да продължа да живея. Още не осъзнавах, че съм родила само преди няколко часа.

Не знаех какво се случва с бебетата, никой не ми казваше нищо. И тогава дойде лекарката и се учуди, че си тръгвам. Попита ме: „Ама няма ли да слезете да видите бебетата, колко са сладки“.

Плахо, едвам престъпвайки след 22 часовото раждане, заедно с мъжа ми слязох долу. Тогава за първи път влязох в света на недоносените бебета, видях какво е интензивен сектор, какво представляват грижите за тях. Нищо не ме вълнуваше, освен моите две мъничета. Приближих неуверено към кувьоза, а те бяха там, една до друга с една розова и една бяла шапчица. Исках да съм там до тях, да не си тръгвам, в света бяха само те и аз.

Тогава законът не позволяваше на родители да дават имена на новородено, ако то тежи под 1000 грама. Ето защо, трябваше да минат още 7 дни и чак тогава можехме да ги кръстим.

За съжаление по-малкото бебче почина само два дни след раждането. Беше много незряла, а ние така и не успяхме да й дадем име. Със страх чаках и броях всеки изминал ден, за да можем да кръстим другото бебе. На седмия ден й дадохме прекрасното име Александра. Имах възможност да я посещавам всеки ден, да й говоря, да й пея.

На 17 януари за първи път, като подарък за рождения ден на татко й, му позволиха да я гушне. Алекс растеше здрава, имайки предвид, че е бебе, родено под 1000 грама, но дробчето, уви, не се развиваше добре и тя беше кислородно зависима. Тогава решихме да опитаме с лечение в чужбина. Тук нямаше какво повече да се направи за нея. С много усилия намерихме начин, който ни струваше цяло състояние, но за нас единственото важни нещо беше тя да оцелее. В деня, в който дойде самолетът-линейка, лекарят я видя и каза, че това дете е много болно, уязвимо и че няма шанс да оцелее и въобще да издържи 5-часов полет. Можеше да почине още в самолета.

Върнахме се в болницата, а аз никога през живота си не съм се чувствала толкова зле, ядосана, нервна, безсилна…

Точно 5 месеца и 11 дни след раждането дойде и втората лоша новина. На сутринта ни се обадиха да отидем и да се сбогуваме с нея. Мъжът ми припадна като я видя, а лекарите незабавно го изведоха. Аз седях там, до кувьоза и я гледах. Тя си отиваше. Погледът.., спомням си тези празни очи…едвам дишаше. Пипнах я и я пуснах, за да си отиде в мир – там, където е сестричката й.

И така, с единствените дрехи, които имах и бяха подготвени за изписването, я погребахме. Няма по-голяма болка от това майка да погребе и надживее детето си. Просто няма.

Мина време. През 2010 година забременях повторно, отново с близнаци, този път – момче и момиче. Молех се да оцелеят, да успея да ги износя до термин. Лежах и гледах да не правя нищо натоварващо от първия ден, в който научих, че съм бременна. Беше Благовещение, бях си у дома и си казах, че ще обърна света, но този път ще родя здрави бебета.

Приемах по 24 хапчета и ми поставяха по една инжекция. За жалост, още в третия месец прокървих. Приеха ме в болница, където останах един месец. Оказа се, че имам недоразвит 9 мм ембрион, който се е отлепил. Това поставяше под риск моите бебета, но аз се молех, не губех кураж и вярвах с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред.

Тогава почина моята майка. Съдбата наистина може да бъде доста иронична. Бог сякаш реши да вземе нея и в замяна да ми остави бебенцата. Не успях дори да се сбогувам, не успях да я погреба, носех два плода в себе си и не ми позволиха да премина през този емоционален стрес.

И така, успях да вляза в 7 месец и да достигна 29-та гестационна седмица от бременността. Всичко се развиваше добре, но вечерта на 10 септември единият околоплоден мехур се спука и едното бебе тръгна. Веднага отидохме в болницата. Лекарите се опитаха да спрат родилния процес със системи, но не се получи.

Този път раждането беше със секцио, тъй като попадах в категорията „рискова бременност“ – с  високо кръвно, тромбофилия и куп други проблеми.

На 11 септември в 11 часа едно след друго се родиха Мартин – 1170 грама и Йоана – 930 грама. Отново малки, недоносени бебета, рискови и беззащитни. Момиченцето ми беше с 4-та степен на недоносеност, състояние, което крие куп рискове. И отново се сблъсках с иронията на съдбата, която си взима и след това ти дава. Точно в деня, в който беше починало моето малко бебче две години по-рано… именно в този ден родих Йоана и Мартин.

Сега са две умни, здрави и невероятни деца. Останах си 2 години  и половина у дома, кърмих в продължение на 14 месеца, всеки ден. Дадох всичко от себе си, за да имам две прекрасни деца и всяко усилие, болка, страх и сълза си заслужаваха.

И така, един ден докато се разхождах с тях, получих едно телефонно обаждане, което ме направи това, което съм сега. Приятел ми подаде ръка, за да създам заедно с Надя Дренска и Виолета Бакалова фондация „Нашите недоносени деца. Ние сме три щастливи майки на цели пет недоносени деца. А на всички родители, които са изправени пред подобно изпитание, бих искала да дам кураж. И да им кажа, че няма по-голямо щастие от това да видиш как едно мъниче се бори, как се развива пред очите ти, и всичко това – благодарение на една неописуема жажда за живот.

Автор: Нина Николова
председател на фондация „Нашите недоносени деца“

 

 

СПОДЕЛИ:Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on TwitterShare on LinkedIn

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Е-MAIL АБОНАМЕНТ

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: