Детето ви никога няма да се научи на самостоятелност, ако вършите всичко вместо него

несамостоятелно дете

Изгодно ли ни е на нас, родителите, детето ни да е несамостоятелно? Що за странен въпрос? Каква полза могат да имат възрастните от това хлапетата им да не могат да се справят сами? Защо това да носи някаква „изгода“ за родителите? Не се ли стремим всички към изграждането на самостоятелност у детето, а не към нейната липса?

Всъщност ползата е много елементарна – когато детето не е самостоятелно, родителите получават външно доказателство за своята свръхценност, важност, незаменимост. Това им е нужно, ако им липсва вътрешна увереност в тяхната значимост. И тогава фразата: „Той не може нищо без мен“, трябва да се превежда така: „Аз не мога без него, защото само той ми дава доказателство за моята ценност“. Получава се така, че нашата зависимост от детето ни принуждава да го правим зависимо.

Подсъзнанието построява следната логическа верига: „Ако той не може да прави нищо сам, значи, няма къде да ходи и винаги ще бъде с мен, и на двайсет години, и на четиридесет… Аз ще съм му нужна винаги, следователно никога няма да съм самотна“. Често това дори не се осъзнава. На съзнателно ниво майката може искрено да се безпокои, че животът на детето й не се подрежда добре. Но на подсъзнателно равнище тя сама моделира този сценарий.

Около нас е пълно с хора, които са достигнали зряла възраст, но така и не са станали зрели личности и не могат да се справят самостоятелно с куп неща.

Не са овладели навика за самоконтрол. Не са се научили да вземат решения, да поемат отговорност. Срещат се гимназисти, чиито домашни все още са преглеждани от родителите. Има студенти, които не знаят защо учат това, което учат, и към какво се стремят в живота. Мама и татко винаги са решавали всичко вместо тях. Интересно явление са и зрелите мъже, водени на лекар от майките си, защото самите те не знаят пред кой кабинет да чакат. Има и жени, които са над 30 години и все още не са влизали в магазин за дрехи без майка си.

„Да порасна“ и „да стана зрял човек“ не са тъждествени понятия

Ако искаме децата ни да са самостоятелни, инициативни и отговорни, трябва да им дадем възможност да проявят тези си качества. Ако майката, бащата или друг възрастен, който гледа малкия или малката (например бабата) има и други интереси, освен детето, дори няма да е нужна особена фантазия, за да създаде умишлено ситуации, изискващи самостоятелност.

Сега ще изкажа една шокираща за повечето майки мисъл – детето не бива да е на първо място. За мен на първо място съм аз. Защото, ако посветя живота си на децата, ще живея само и единствено с техните интереси. Но след 10-15 години ще ми бъде тежко да ги откъсна от себе си. Как ще живея тогава без децата? С какво ще запълня празнината след тях? Как ще се удържа от изкушението да се меся в живота им, за да ги „направя щастливи“? А и те какво ще правят без мен като са свикнали мама да мисли, да действа и да взема решения вместо тях?

Затова, освен децата, аз имам себе си, имам любим мъж, имам своята работа, имам професионалните си събирания, имам приятели и увлечения– при такъв комплект не всички желания на децата се изпълняват на минутата.

– Мамо, дай ми малко вода!

– След малко, слънчице, само да си довърша тук и ще ти сипя.

– Мамо, подай ми ножицата!

– Сега не мога да оставя печката, защото вечерята ще загори. Почакай минутка.

Детето може да изчака малко. А може и само да си вземе чаша и да си налее вода.

Може да избута табуретката до шкафа, за да си вземе ножицата. Повечето деца обикновено предпочитат втория вариант. И това е така, защото не обичат да чакат, а търсят как веднага да получат желаното.

Разбира се, това не означава, че на всяка детска молба трябва да се реагира по този начин. Има действия, с които детето все още не може да се справи само. Има и неща, които мама може да направи веднага, дори без да се откъсва от другите си занимания. Например, ако тя тъкмо си сипва вода, ще бъде странно, ако точно в този момент откаже да налее вода и на детето. Не трябва да изпадаме в крайност.

Но не бива и да забравяме, че единствената и най-важна мисия на родителите е да научат детето да бъде самостоятелно. Това означава то да може:

  • самостоятелно да мисли;
  • самостоятелно да взема решения;
  • самостоятелно да задоволява потребностите си;
  • самостоятелно да планира и да действа;
  • самостоятелно да оценява действията си.

Самостоятелният човек знае какво иска и как да го постигне. Самостоятелният човек е независим.

Това не значи, че е самотен. Това означава, че отношенията му с останалите не са изградени на принципа на взаимната зависимост: „Аз не мога без теб, но и ти не можеш да се справиш без мен“, а на принципа на симпатията: „Аз мога без теб, но ми е приятно да съм с теб“.

Психологически зрялата личност е самостоятелна. И предпочита да се обгради със също такива психологически зрели хора. Зависимите се стремят към други зависими, за да създадат обичайните взаимозависими отношения.

Да се замислим какви бихме искали да бъдат нашите деца и да го кажем първо на себе си. Защото възможността да възпиташ самостоятелно дете не се появява, преди самите му родители да са станали самостоятелни хора.

 

Статията е базирана на книгата на Анна Бикова „Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“, предоставена от издателство „Colibri

Вижте още:

Бъдете за детето си най-добър пример, а не най-добър приятел!

Майчината свръхопека – или как отглеждаме несамостоятелни деца

История от практиката: Как да научим децата да бъдат самостоятелни и да не се отказват

Как да отгледаме деца, които да не са разглезени – съветите на богатите

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: