До майката, която е уморена, не си доспива и винаги бърза

майка умора бързане

Може и да си помислиш, че те съдя, но моля те повярвай ми – не е така. В теб виждам себе си и когато гледам как се държиш с децата си, това ми напомня начинът, по който аз трябва и искам да се държа с моите.

Всяка сутрин те виждам да водиш дъщеря си на детска градина, виждам колко се напрягаш, когато тя се спира с живи, любопитни очички при цветята, при аквариума с рибките във фоайето или при приятелката си, която е с нова раница на принцеси.

„Хайде да тръгваме!“ казваш й ти припряно, но тя въобще не реагира на това. Изглежда е свикнала да й говориш точно така – забързано, на висок глас, с въздишки на раздразнение, нетърпеливо и с натъртване на всяка дума: „Ама наистина няма нужда да пипаш всяко нещо, което видиш!“ или „Нали вчера пак гледа тези същите рибки!“

Не те съдя – ни най-малко. Защото аз съм същата като теб. И аз съм от онези стресирани майки, които постоянно се чувстват притиснати от времето. И аз винаги бързам за нещо или закъснявам за някъде, а децата ми ме забавят. И така се изнервям, че малките им крачета не се движат достатъчно бързо! И направо ми идва за се разкрещя, когато стоят на вратата и не могат да решат кои обувки да си обуят днес, а аз трябваше вече отдавна да съм стигнала на друго място. Търпението ми се изчерпва за секунди. Знам, че е така, усещам го, а и децата ми го разбират.

В началото, когато те виждах как говориш на дъщеричката си, ми беше неудобно. Не исках да бъда свидетел, чувствах се така, все едно подслушвам разговорите ви, които бяха твърде лични. Беше ми жал за момиченцето ти, но същевременно разбирах чувствата ти. Очевидно си под голямо напрежение и времето винаги те притиска. Закъсняваш за някъде, а нейното разтакаване те побърква. Но след като те наблюдавах така няколко пъти, започнах да изпитвам нещо друго – вина. Чувствам се виновна, защото аз правя абсолютно същото. Знам какво е да си недоспала, уморена и да поглеждаш нервно часовника.

Трябваше да те видя, да те понаблюдавам, да те послушам малко, за да осъзная, как изглеждам в очите на собствените ми деца. В себе си знаех, че правя всички тези неща – шумни въздишки, раздразнени погледи, ядосано повдигане на вежди и повтаряне на „Хайде, по-бързо“ по сто пъти, но не осъзнавах как изглеждам, докато не видях себе си отстрани – в теб. Бях твърде заета със собствените си мисли, за да разбера, че това, което правя, начинът, по който реагирам и звуча е просто ….. ужасен.

Така че – не те съдя. Сигурна съм, че обичаш децата си и правиш за тях всичко, което една добра майка прави като например да им четеш приказки, да ги гушкаш, когато са разстроени, и да ги целуваш, когато плачат. Знам, че сутрин е трудно, особено когато имаш няколко деца, които трябва да бъдат на няколко различни места и то в един и същи момент. Стресът и напрежението ти се виждат отдалеч. Моите също. Но аз не те съдя.

Всъщност съм ти благодарна. Благодаря ти, че ми показа как всъщност ме виждат децата ми и ме накара да се замисля как да се променя към по-добро. Благодаря ти, че ми припомни, че децата са просто деца и аз трябва да си планирам малко повече време сутрин, за да си изберат обувки и да погледат рибките във фоайето. Благодаря ти, че ми помогна да разбера, че не само аз изпитвам такива чувства.

Да знаеш, че всички майки имаме такива дни. Всички ние понякога се чувстваме крайно стресирани и притиснати от времето. И може би един ден ще си сменим местата, ти ще бъдеш тази, която ще ме види да въздишам демонстративно и да препирам моите момичета и това ще ти припомни, че децата винаги ни гледат. Както припомни и на мен.

Автор: Лорън Ломсдейл, майка на три момиченца, редактор и писател

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: