Как следродилната депресия ме направи по-добър родител – историята на една майка

следродилна депресия

След като дъщеря ми се роди, ми трябваха само 3 дни, за да разбера, че нещо не е наред. Но не с бебето, а с мен.

Моето малко момиченце – второто ми дете – беше просто съвършено. Имаше прекрасна черна косичка, розови устнички и една очарователна трапчинка на лявата бузка. Когато и да я погледнех обаче, не чувствах нищо. „Сладко бебенце“ си казвах, но като че ли малката не беше мое дете. Знаех, че съм щастливка да имам не едно, а две здрави дечица и че беше голям късмет да родя момиченце, след като първото ми дете беше момче. Но въпреки това….

В ума ми започнаха да се въртят ужасни мисли, които ме караха да се самонавивам все повече и повече – защо развалих хармонията на нашето малко семейство, защо трябваше да причинявам на всички ни безсънните нощи, трудностите на кърменето, а по-късно никненето на зъби и тръшкането, истеричните изблици. Синът ми беше на 3 години по това време, а ние със съпруга ми тъкмо бяхме влезли в ритъм като родители и най-накрая животът ни изглеждаше малко по-лесен. А сега какво – ето ме с новородено бебе на ръце – с него отново ще се окажем „извън всякакъв ритъм“, а аз щях пак да се чувствам изтощена и напълно без сили. Вината, която изпитвах, беше непреодолима.

Никога не съм била от хората, на които всичко им се получава лесно и като че ли им „идва наготово“, но със забременяванията и децата ми нещата станаха точно така. А ето ме сега – разколебана за нещата, които получих от живота. Чувствах се смутена и притеснена. Ужасяваше ме дългото работно време на съпруга ми, което ме превръщаше в родителя „по подразбиране“ за децата ни. Бях длъжна да знам всичко за тях и да бъда подготвена за всякакви ситуации, по всяко време. Постоянно се самобичувах, че не съм помислила за тези неща навреме, като че ли новородената ми дъщеричка беше някаква грешка, която трябваше да съм предвидила по-рано.

За щастие, не ми отне много време да осъзная, че причината изобщо не е тази. Истината беше, че имах много сериозна следродилна депресия.

Не беше просто родилна меланхолия или тревожност след раждането, както още е известна. Трябваше да предприема нещо, и то бързо. Така че, двамата със съпруга ми потърсихме вариант, в който някой да ни помогне с гледането на децата. За наша радост, майка ми се отзова на молбата ни. В този момент имах нужда от доверен човек, при когото децата щяха да бъдат на сигурно място и на когото можех да поверя бебето. А майка ми щеше да се грижи за дъщеря ми, както и аз самата.

С помощта на терапевт – специалист по следродилна депресия, когото намерих след като пробвах при трима други и който ми предписа правилната терапия, както и с голямата подкрепа на съпруга ми, осъзнах, че тревогите, които ме преследваха, бяха истински, а депресията ми – сериозна. И докато разбърканите ми след раждането хормони щяха скоро да се наместят, тревожността и притесненията щяха да останат. Нямаше да мога да бъда майка със суперсили, както беше след първото ми раждане. Но след 3 месеца, когато се почувствах по-добре, ми стана ясно, че не е и трябвало да бъда супермайка.

Днес поглеждам назад и осъзнавам колко много научих от този труден за мен и за семейството ни период. Всъщност, накрая се оказа, че следродилната депресия не само ми даде няколко безценни урока, но и ме направи по-добра майка.

Ето какво научих тогава:

Когато си родител, не можеш да планираш всичко и винаги да постъпваш правилно

Натрупаните в мен безпокойство, тревожност и вина до голяма степен се дължаха на факта, че исках животът ми да бъде подреден. Искаше ми се всичко да върви „по мед и масло“. Исках да мога да се хвана здраво за нещо. Но когато отглеждаш деца, може да си планирал всичко до последния детайл и плановете ти в крайна сметка да се провалят. Тогава се научих, че не винаги е възможно да планирам и да постъпвам правилно, че трябва да приемам нещата, както се случват на момента, и да се примиря, че понякога всичко се обърква.

Когато станеш майка е нормално някои неща в новата ти роля да не ти харесват

С първото ми бебе се чувствах много странно, защото мразех разходките с количката в парка или в мола. По време на терапията ми за следродилна депресия разбрах, че да си майка не означава всеки ден да е „изстрадан“, заради нещата, които не харесваш, но смяташ за задължителни. Децата ми щяха да си бъдат съвсем добре и без разходката в парка или безцелното мотаене в мола. Започнах да гледам на майчинството като на нещо, което аз сама трябва да определя и да изживея, а не като на следване на поредица от правила и инструкции. Това много ми помогна да не се чувствам толкова напрегната и отегчена.

Не е нужно и двамата родители да се грижат за децата поравно

Докато синът ми беше бебе, исках аз и съпругът ми да си разпределяме поравно неудобството от ставането и будуването през нощта. Резултатът беше, че и двамата се чувствахме изтощени и раздразнителни. По-късно ми стана ясно, че мога да карам с много малко сън, но мъжът ми не можеше. Затова с дъщеря ми аз поех всички „нощни дежурства“, а съпругът ми ме замести в други неща, с които се справяше далеч по-добре от мен. Така започнахме да работим като екип и това ни даде възможност да си поемем въздух и да не се чувстваме така, все едно трябва да сме дежурни през цялото време.

Всеки родител трябва да има и време за себе си

Аз обичам да спортувам. Мъжът ми обича да спи. С първото ни дете, възприемахме времето, което всеки от нас би отделил за любимите си неща като измъкване от задълженията и един вид нежелание да сме на разположение един за друг. След изпитанието с моята следродилна депресия осъзнах, че има няколко неща, които трябва да направя за себе си, за да бъда в състояние въобще да съм на разположение за друг човек. А съпругът ми можеше да си позволи малко повече сън и свободно време, за да се разтовари от напрежението и да има енергия и за нас. Сега се наслаждаваме и на времето, което прекарваме заедно, и на свободното си време поотделно, за което не си държим сметка един на друг.

Нормално е да потърсиш помощ, когато има нужда

Никога не съм била от хората, които обичат да споделят личните си проблеми и да се оплакват. По-скоро съм склонна стоически да понасям несгодите. Но когато имаш две малки деца и тежка следродилна депресия, имаш нужда от помощ – от цялата помощ, до която можеш да се добереш. Всъщност аз не можех да скрия от приятелите си какво ставаше с мен. За моя изненада много от моите най-близки приятелки ми предложиха да бъдат до мен и да ми помогнат с децата. Никога няма да забравя това. Напротив – помня всяко дребно нещо, което някой е направил за мен в онзи период и си давам сметка, че точно тези на пръв поглед малки жестове могат да значат много за страдащия от депресия и дори да обърнат хода на терапията. И никога повече няма да се упреквам, когато трябва да помоля за помощ.

Ако не можеш сам да се справиш с депресията, това не е признак на слабост

Преди раждането на дъщеря ми бях имала пристъпи на депресия два пъти в живота си, но тогава нещата не бяха толкова сериозни. И двата пъти успях да се справя и да се измъкна от това състояние сама. Но повече никога няма да го правя. Няма нужда да се правим на герои като си страдаме в мълчание. Когато разбрах, че имам следродилна депресия, започнах подходяща терапия и резултатите дойдоха веднага – мъглата около мен бързо се разсея.

Трябва да знаем къде са границите на възможностите ни

Една от причините за тревожността и депресията, които ме бяха обзели, беше стремежът ми непременно да бъда майката, която никога не се изморява, винаги има готов отговор за всичко и се наслаждава на всяка секунда от майчинството. Но истината е друга: и аз се изморявам, понякога си изпускам нервите, нямам отговор на всеки въпрос и не мога по всяко време да си спомня всичко, което трябва да направя днес или утре. Въпреки това, деца ми продължават да ме обичат. Когато признах пред себе си, че възможностите ми не са неограничени, започнах да се справям по-добре и да наблягам на силните си страни.

И последно, но не и по важност:

Следродилната депресия може да бъде много сериозно състояние

Тревожността, тъгата, вината и останалите й симптоми не трябва да се пренебрегват. Искам да го кажа за всяка жена, която току-що е станала майка и се бори с този проблем – следродилната депресия не означава, че си слаба, неадекватна или неспособна. Повярвайте ми, казвам го от опит. Всяка майка обича детето си или ако си мисли, че не е така – със сигурност ще го заобича и ще намери връзката си с него. Просто най-напред трябва да заобича отново себе си.

 

Автор: Мередит Гордън, родител, блогър и автор на текстове, посветени на майчинството
Превод и адаптадция: Яна Атанасова, Roditel.bg

Вижте още:

Следродилна депресия – симптоми и начини за справяне с проблема

Денят, в който със съпруга ми си разменихме ролите

До всички бащи: Как да помогнем на половинката си, когато ни се роди бебе?

Когато мама не си доспива

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: