Когато сме твърде толерантни към детската агресия

списание Родител, roditel.bg
Случвало ли ви се пред очите ви деца да си отправят обиди и закани, а вие да си замълчите?
Или да станете свидетели как деца, които играят, се блъскат едно друго?

Кога става дума за безобидна игра и кога говорим за агресия?

Ако децата се закачат, бутат и блъскат или си разменят шеги, като при това се смеят, разменят си ролите и позициите и никое от тях няма видимо доминиращо положение, то най вероятно става дума за игра. В тази ситуация е най-вероятно възрастните наоколо да не реагират, въпреки че подобен вид игри и занимания не бива да се толерират, защото се превръщат в начин на общуване.  Това, което трябва да направи възрастния когато стане свидетел на подобен вид занимания и игри, независимо дали е близък на детето или не, е да предупреди децата да внимават да не се наранят.

Когато обаче едно от децата видимо е напрегнато, не се усмихва, опитва да се да се отдръпне, ролите не се сменят и едното от децата е в доминираща позиция, то най-вероятно става въпрос за целенасочена агресия и дори тормоз. Тогава възрастният би трябвало незабавно да реагира като прекрати физическия контакт между децата и ги раздели.

В много случаи обаче сме свикнали да не се намесваме в подобни ситуации, когато децата не са нашите собствени. Замислете се – бихте ли се намесили, когато децата се обиждат, макар и на шега? А когато се удрят, макар и на игра?

А колко от нас са били наблюдатели и свидетели на подобен тип прояви и не са се намесили, защото това „не е тяхна работа“? Отговорите на въпросите всеки трябва да даде за себе си!

Причините, поради които не се намесваме, за да прекратим подобен тип опасни и агресивни игри, са много. Но какво си казват повечето хора или по-скоро – какво е оправданието им за нежеланието да се намесят, показват резултатите от проведена от мен онлайн анкета:

  1. „Това не е са моите деца“ – казват голяма част от хората. Човек сякаш би трябвало да е отговорен единствено и само за собствените си малки наследници. Често не се замисляме обаче, че следващият път на мястото на детето може да е нашето собствено и околните също няма да реагират
  2. „Тези деца си имат родители, които са ги възпитали така“ – несъзнателно прехвърляме отговорността за проявите на детето върху неговите родители. Т.е. се предполага, че родителят знае какви ги върши синът/дъщеря му и следователно той трябва да предприеме нещо, ако е наблизо. В много случаи обаче забележката от непознат възрастен би имала по-голям ефект, отколкото тази на родителя.
  3. „Щом другите хора не се намесват, няма да се намесвам и аз!“ – практиката показва, че колкото повече са свидетелите на една агресивна проява, толкова по-голяма е вероятността да не реагира никой.
  4. „Мен какво ме засяга“ – голяма част от случаите на агресия могат да бъдат прекратени с намесата на наблюдаващите възрастни. Тук изниква въпросът ние, като възрастни, откриваме ли вина в бездействието си?

По-голям процент от хората от третата възраст биха направили забележка или биха се намесили при конфликт между деца, в сравнение с по-младите хора, сочат данните от анкетата.

Голяма част от родителите учат умишлено децата си да отговарят на вербална или физическа агресия с вербална или физическа агресия – „Като някой те удари – удари го и ти!“. Причината поради, която го правят е детето да бъде „лидер“ и „само да се оправя в живота“, показват част от аргументите.

Запомнете: възрастният не трябва да оставя децата „да се справят сами“… Не трябва! Но за жалост го правим! Така създаваме деца, които не умеят да общуват културно и цивилизовано. Даваме личен пример като толерираме неприемливото детско агресивно поведение. Децата приемат, че действията им са нормални, когато няма реакция на възрастния. Ето защо – не оставайте безучастни, независимо дали става дума за вашето собствено дете или за непознатото „чуждо” хлапе на детската площадка.

Автор: Теодора Пампулова,
Детски психолог 
и Координатор на дружеството на психолозите за гр. Пловдив и региона

Вижте още:

Възпитание чрез бой – един порочен кръг

14 начина да предпазим детето от недобронамерени непознати

Шамарите и детския мозък – какво се случва?

Срамежливото дете

 

 

СПОДЕЛИ:Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Email this to someonePin on Pinterest

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

ОНЛАЙН АБОНАМЕНТ

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: