„Синдром на Мюнхаузен“ – когато родителите разболяват и нараняват децата си нарочно

  1. синдром на мюнхаузен чрез пълномощник
Възможно ли е родителят да иска детето му да е болно? Можете ли да си представите как го завежда в болницата, описва несъществуващи симптоми, настоява на хлапето да се направят болезнени манипулации и изследвания? И още по-шокиращо – възможно ли е една майка умишлено да разболява или наранява детето си, за да се грижи за него и да се чувства полезна или за да го да го вкара в болница, където ще привлича внимание и подкрепа?
Ако не ви се вярва и въобще не си представяте как може да стане, вероятно не сте чували за психическо разстройство, наречено „Синдром на Мюнхаузен чрез пълномощник“.

Това разстройство, описано за първи път от британеца Ричард Ашър през 1951 г., е наречено на немския барон от 18 век Карл Фридрих Мюнхаузен, който бил известен с преувеличените измислени истории, които разказвал.

Възрастните със синдром на Мюнхаузен – обикновено жени – нарочно се разболяват, за да получат внимание от медиците и да получат съчувствие от другите. Те ходят от лекар на лекар, подлагат се на ненужни болезнени и инвазивни изследвания и процедури. За да представят убедителни симптоми, стигат до големи крайности, например замърсяват абокатите си, за да предизвикат инфекция.

При синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник пациентът се опитва да разболее друг човек, обикновено дете, в подобно търсене на внимание и подкрепа. Причината не е известна, но е ясно, че тя включва проблеми със зависимостта. Хората с този синдром имат патологична потребност да бъдат нужни и идентичността им се върти около това да ги възприемат като грижовни и помагащи. Когато имат болно или наранено дете, това им позволява да демонстрират този свой аспект. Те живеят за загрижените погледи, подкрепящите прегръдки и вниманието, което получават при хоспитализиране на детето. Често привличат крайно пасивни партньори, чиито собствени потребности от грижи и насочване се задоволяват, когато са с човек, който има такова силно желание да контролира и да бъде полезен.

Това, което хората със синдром на Мюнхаузен чрез пълномощник не могат да понесат, е съзряването на детето, намалелите му нужди и засилената независимост, които вървят заедно с израстването. Често те решават този проблем като раждат или осиновяват други по-малки или по-болни деца. Съпротивата и евентуалното бягство на детето-пълномощник в един момент могат да се окажат заплаха и да започнат да пречат на родителя с такъв синдром да получава нужното внимание и подкрепа от професионалистите. Ето защо в тези случаи животът на детето е във все по-голяма опасност, тъй като има риск то да разобличи майка си (или баща си) и да доведе до загубата на родителски права над другите деца. А и, освен това, родител, чието малко дете е починало, е обект на най-голямо съчувствие.

Майките със синдром на Мюнхаузен чрез пълномощник са изключително опасни. Те може да успеят да убият няколко деца преди да бъдат хванати, защото самата идея майка да убие собственото си дете е чудовищна. Съчувствието към родители, които са претърпели такава загуба, е така естествено и автоматично, че смъртните случаи често не се разследват внимателно и цялостно. В много случаи децата са убивани в бебешка възраст и смъртта им се приписва на синдрома на внезапната детска смърт.

В действителност една научна статия, в която първоначално се твърди, че синдромът на внезапната детска смърт има генетичен произход, се основава предимно на случай с майка, която по общо мнение загубила 5 деца едно след друго заради внезапна детска смърт. По-късно обаче се оказва, че майката е страдала от синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник и е удушила децата си и в крайна сметка тя била осъдена за убийствата.

Невероятно, но факт!

Едно от най-ранните изследвания на синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник включва скрити видеозаписи на майки, подозирани че страдат от това разстройство. Цели 39 майки със синдрома са записани на видео – как пипат живото-поддържащата апаратура на децата си, други душат бебетата си с възглавници, а една дори напъхва пръстите си в гърлото на своето бебе. Установява се, че 12 от братята и сестрите на тези деца са починали внезапно и, когато са изправени пред видеозаписите, 4 от майките признават, че са убили 8 от бебетата.

За съжаление засиленото внимание към синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник има и негативна страна – то е довело до неправомерно разследване на жени, чиито деца наистина са починали от синдрома на внезапната детска смърт. Тъй като и множеството смъртни случаи от синдрома на внезапната детска смърт в едно семейство, и синдромът на Мюнхаузен чрез пълномощник са изключително редки, ограничените налични данни затрудняват разграничаването на двете причини за смъртта.

Британският педиатър, който първоначално дава името на синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник в края на 70-те години на миналия век – Рой Медоу, създава основата на това, което става известно като закон на Медоу за бебешката смърт: „Една детска смърт на бебе е трагедия, две са подозрителни, а три са убийство, докато не се докаже обратното.“

Проучванията на синдрома показват, че около 9% от децата, родени от жени с това психическо разстройство, умират.

Именно бебетата на тези майки умират в ръцете им, а много повече стават жертва на сериозни наранявания и са подлагани на стотици ненужни и болезнени медицински процедури. За съжаление, тъй като толкова малко се знае за причините за заболяването, има и много малко знаци за диагностицирането му.

Малко мъже страдат от синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник и е възможно това разстройство да е свръхпредставено при жени, които работят в областта на здравните грижи.

Този синдром може да бъде разглеждан и като патологичния край на спектъра на здравото поведение, произтичащо от желание другите да бъдат обгрижвани и човек да бъде ценен именно заради това – тоест случай на твърде много от нещо добро. Същата зависимост може да води други хора до екстремни актове на грижовност и алтруизъм. Но как някои се подхлъзват от отчаяно желание да помагат на другите към това да се чувстват принудени да ги разболяват и нараняват, така че помощта им винаги да е необходима – все още е много трудно да се каже.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

Статията е подготвена по материали от книгата „Момчето, което беше отгледано като куче“ на детския психиатър и невролог д-р Брус Пери, в съавторство с журналистката Мая Салавиц, предоставена с любезното съдействие на издателство „Изток-Запад“

Вижте още:

Да си родител на дете със Синдром на Даун – историята на една майка

6 неща, които да (не) правим, ако детето е болно

Как прекаленото обгрижване съсипва децата

Отровната родителска любов

 

 

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: