„Ще шамаросвам детето си, защото си е мое!“

„Боят изгражда. Шамарите са възпитателни. Мен като дете ме биеха и станах човек, а сега.. само лигльовци по улиците“. От години тези схващания намират своите привърженици, но напоследък са се превърнали в мантра, разпространяваща се със скоростта на февруарски грип. Тази мантра е станала фикс идея на част от българските родители, борещи се срещу вражески сили в сатанинския образ на стратегии, конвенции, зли норвежци и гейове-детекрадци.

Сигурна съм, че в момента представителите на същата тази активна и неуморна група са наострили нокти върху клавиатурата, за да ми се нахвърлят с изрази от типа „Кой ви плаща, за да защитавате отнемането на деца?“, „Вие деца имате ли?“, „Ами ако вземат вашето?“, „Никой няма право да ми казва как да си възпитавам детето… защото ТО СИ Е МОЕ!“

Преди да сте хвърлили камък, държа да подчертая, че темата за Стратегията на детето изобщо не смятам да я подхващам. Всички спорове и опити за аргументирани доводи по въпроса са обречени, тъй като фанатизираният поглед върху проблема категорично не би могъл да позволи какъвто и да било дебат.

Ще си говорим за друго – за ширещото се напоследък схващане колко лошо е ДА НЕ СИ бием децата. И колко добре си живеехме преди години, когато тате свободно пошляпваше мама, тя възпитателно шамаросваше бате, а той автоматично си го изкарваше на някое хлапе в училище. С носталгия към тези изконни ценности се е мобилизирала една доста активна маса, която не спира да търси поле за изява. И с гордост разяснява как шамарът калява, а боят изгражда, помагайки ни да не отглеждаме „лигльовци, глезльовци и нехранимайковци“, каквито напоследък били днешните деца.

Наистина ли, драги родители?

Наистина ли вярвате, че плесницата по бузата на вашата дъщеря ще я направи по-отговорна и по-уверена жена? Или че шамарът, който ще получи петгодишния ви син, ще го направи мъж, който ще уважава жената до себе си и ще умее да изразява позициите си спокойно и аргументирано?

Ама то не ставало дума за истински бой… само за един шамар, и то – рядко, така ли? Или поне ви се иска да имате право да пошляпвате своето отроче, та дори и да не се възползвате от това си право?

Омръзна ми да чувам колко прекрасни хора сме станали ние, днешните родители, защото са ни потупвали чат-пат като малки и по този начин са ни научили на уважение и човечност. И в същото време почти няма ден, в който да не чуя по новините за съпруг, пребил жена си до смърт, за физическа саморазправа от шофьори на пътя, за малтретиране над деца, и всичко това – в иначе добре възпитаното ни и уравновесено съвременно общество, израснало с „метода на твърдата ръка“.

Имам по-добра идея.

Вместо да се борите за правото си на свободно и безнаказано шамаросване, борете се за правото си да прекарвате пълноценно време с децата си. Вместо да се оплаквате колко разглезено и невъзпитано поколение отглеждаме, помислете дали наистина причината за това е в липсата на вечерната доза бой.

Погледнете детето си. Кога за последен път проведохте смислен и пълноценен разговор с него? Кога за последен път отидохте заедно на разходка сред природата, вместо в мола? Колко пъти се въздържахте да не му купите поредната скъпа играчка или таблет, а вместо това му отделихте времето и вниманието си? Колко пъти спазихте обещанията си и колко пъти изисквахте и то да спази своите? Какъв пример дадохте? На какво го научихте?

Децата нямат нужда от шамар, за да се научат на дисциплина и уважение.

Те имат нужда от внимание, от сигурност, от обяснения, от правила, от окуражаване, от обич, от търпение и най-вече – от добър пример. Ако срещате неподчинение, не търсете причините в това, че сте пропуснали да се отчетете с плесница. Шамаросването няма нищо, ама нищо общо с доброто възпитание. То е просто предтекст, с който да оправдаем липсата на търпение, безсилието си и това, че някъде там сме се провалили и нищо друго не ни остава.

Сега сигурно част от вас вече цъкат с език в знак на несъгласие и самоуверено си казват „Ти пък коя си, че ще ми обясняваш. Детето си е мое и аз знам най-добре как да си го възпитавам“.

Прави сте. Аз съм никоя. И да, децата са ваши. Но те не ви принадлежат на принципа на недвижимото имущество, върху което имате нотариален акт за собственост. Те ви принадлежат на принципа на огромната отговорност, която носите, за да ги научите. На какво точно ще ги научите – решавате вие. Може да е да посягат към книга, която да прочетат, може да е и да посягат с ръка, с която да ударят. Изборът е ваш.

Автор: Ася Георгиева, Roditel.bg