Как научих детето си да заспива само в собственото си легло

Когато дъщеря ми се роди, една от основните ми цели беше да я „науча“ да заспива без помощ. За мое щастие, тя бе сравнително кротко бебе, което потъваше в сън бързо и безпроблемно както у дома, така и навън, в количката. Коликите ѝ минаха бързо и като цяло си спеше навсякъде и по всяко време – не защото аз бях направила нещо кой знае какво, а просто защото си беше такава. Искрено ме учудваха майките, които излизат на разходка, за да си приспят бебето, или го люлеят с часове, само и само да поспи. Наистина не разбирах – кое им е толкова трудно?

Разбира се, даде ми се възможност да изпитам тези предизвикателства на свой гръб. Когато започнаха да избиват първите зъбчета, някъде около 6-тия месец, дойде и краят на съня. Внезапно заспиването без мама се оказа мираж – дъщеря ми вече не можеше да заспи, ако не е на ръце, гушната в мен, с потупване по гърба и безброй други ритуали.

За капак на това, нощем започна да се буди с рев на всеки кръгъл час и отказваше да заспи, ако не е гушната в мен. Прекарах доста нощи така – седнала в леглото, с детето на ръце, обмисляйки житейските си решения, а на сутринта се събуждах вкочанена от неудобната поза и с необратимо схванат врат.

Една нощ просто се предадох и я приспах до мен на спалнята – само и само за да мога да се наспя поне малко. И така започна спането при мама – 9 месеца по-късно тя продължаваше да спи само на спалнята и категорично отказваше дори да стъпи в кошарата си. А за мен сънят продължаваше да е мисия невъзможна. Установих, че спането с малко дете в леглото е все едно да спиш с торпедо. Трябваше нещо да се промени и след доста четене по темата проведох експеримент, с помощта на който само за една седмица успях да върна детето си обратно в кошарата и най-после да си върна съня.

Преди обаче да ви разкажа как приучих детето си да заспива само, трябва да отбележа две много важни за успеха на мисията неща. Първото е, че дъщеря ми е на 16 месеца и вече разбира голяма част от нещата, които ѝ се обясняват. Второто е, че за да постигна крайната цел, трябваше да се въоръжа със силна воля и огромно търпение.

Ето и как се случи всичко това:

Ден 1

След цялото четене на мнения както на специалисти по съня, така и на обикновени недоспали родители като мен, стигнах до един основен извод – ако искам промяна, трябва да започна с промяна.

Тъй като дъщеря ми заобикаляше кошарата отдалеч, реших да я преобразя, като я превърна в приятно кътче за игра – съпругът ми махна няколко летви, така че детето да може свободно и безопасно да влиза и да излиза от там. Сложих шарени чаршафи, които не бях ползвала отдавна и тя беше забравила, и наредих вътре играчки. Цял следобед играх там заедно с нея – беше ѝ интересно да влиза и да излиза сама. През цялото време ѝ говорех колко е приятно и хубаво да е в кошарата; какво голямо момиче е тя; накарах я да ми покаже как се спи. Тя лягаше с една играчка, а аз я завивах и казвах „Лека нощ!“. Вечерта я приспах както обикновено – на спалнята, гушната в мен.

Ден 2

На втория ден продължихме игрите в кошарата. Когато наближи време за следобедния сън, попитах дъщеря ми дали не иска да си легне там. Тя, разбира се, не го прие сериозно – легна, но като на игра, и след това бързо стана и излезе. Реших да не я насилвам, но за сметка на това „приспахме“ една нейна играчка – завихме я с одеялото и пожелахме „Лека нощ“. През деня разглеждахме книжки, в които героите лягат да спят, и ѝ обърнах внимание, че големите деца заспиват сами в леглата си, без майките си и без да плачат.

Вечерта я облякох за сън и ѝ казах да се качи в кошарата. Тя ме послуша, но отказа да легне, защото усети накъде отиват нещата. Отново я приспах на спалнята, гушната в мен.

Ден 3

Време за екшън – днес беше денят с голямо „Д“. Реших да опитам вечерта да я сложа да спи в кошарата и да видя какво ще се случи. Разчитах, че преди вечерния сън тя ще се измори максимално, както и че все пак съпругът ми ще си е у дома, за да ми помага. През деня пак си играхме на „заспиване“ в кошарата, а вечерта – на изморителни игри като гоненица.

Изпълнихме целия си ритуал преди заспиване – къпане, игри във ваната, обличане, гушкане, пиене на вода. Сложих дъщеря ми в леглото ѝ, дадох ѝ играчка и биберон, завих я, включих нощната лампа, загасих и седнах на спалнята така, че да ме вижда.

Отначало тя не каза нищо, но след това стана и опита да слезе от кошарата, за да дойде при мен. Тогава станах и отново я сложих да легне – естествено, тя се разплака и започна да протестира. Тази „борба“ помежду ни продължи около 40 минути, в които аз бях готова да се откажа поне 20 пъти.

Стараех се да ѝ покажа, че трябва да остане в леглото, без да повишавам тон и да губя спокойствие. Опитвах се да ѝ говоря с възможно най-малко думи, защото в такива моменти съм забелязала, че дългите обяснения от страна на родителя влошават ситуацията. След 40 минути тя беше доста разстроена и реших да приключим. Взех я на ръце и отново я приспах в нашето легло.

Ден 4

Макар предната вечер битката да бе изгубена, бях твърдо решена да не се отказвам.

Следобед не повдигнах изобщо темата за спане в кошарата – след вчерашния рев реших да дам емоционална почивка на всички, включително и на себе си. Вечерта обаче повторихме всички ритуали и отново сложих дъщеря ми в кошарата – тя вече знаеше за какво става дума и веднага почна да плаче. Загасих светлината и отново седнах на спалнята така, че да ме вижда, но без да ѝ говоря – гледах си в телефона и изобщо не ѝ обръщах внимание.

Плака точно 5 минути! След като видя, че няма никакъв резултат, сама реши да си легне. И заспа. От скука. Уверих се, че наистина спи, след което излязох от стаята, доволна, че най-после се получи.

Както и очаквах, през нощта тя се събуди на няколко пъти и след като осъзна, че е в кошарата, се опита да стане и да дойде при мен. Стратегията ми беше да ѝ давам да пие по малко вода и без да ѝ говоря да я слагам отново да си ляга. Към 4 сутринта все пак се промъкна при мен, но въпреки всичко, считах постигнатото дотук за огромен успех.

Ден 5

Няма връщане назад – оттук-нататък всяко заспиване трябваше да се случва само в нейното креватче.

Когато дойде време за следобедния сън ѝ облякох пижамата и директно ѝ наредих да се качва в кошарата. Използвах това, че е ден, както и че все още не е чак толкова уморена, за да се държа една идея по-строго с нея и да затвърдя разбирането, че „когато мама каже, че лягаме – лягаме“.

Заех обичайната си позиция на ръба на спалнята, а тя, разбира се, се опита да ме провокира, като нарочно ставаше от кошарата, за да ми види реакцията.

Останах максимално спокойна и дори равнодушна – просто всеки път ѝ казвах „не така, хайде, лягаме“ и избягвах зрителен контакт, за да не възприеме ситуацията като покана за игра или провокация от моя страна. Тя се надигна няколко пъти, но накрая изгуби интерес и заспа.

Вечерта сама се покатери в кошарата, без рев и без протест. Играчка, биберон, завивка и „Лека нощ“. Само че този път се престорих на много заета и ѝ казах – „сега аз отивам до банята, стой тук, ей сега ще се върна“.

Оставих вратата на стаята отворена и включих осветлението в коридора, за да не се стресне от тъмнината, както и за да може да чува, че съм наблизо. Наистина отидох в банята и вдигах лек шум, а отвреме-навреме се показвах през вратата – тя беше в кошарата – лежеше, но не заспиваше. След десетина минути започна да ме вика и реших, че това е достатъчно за днес – върнах се при нея в стаята, а тя се успокои и заспа само след няколко минути. Спа непробудно – през цялата нощ!

Ден 6

Следобедът мина без никакви проблеми – сама се качи в кошарата още преди да я облека за сън. След като си легна, аз отново си намерих някаква „работа“ в банята, но след 3-4 минути се върнах при нея, защото не исках отново да почне да ме вика и неволно да ѝ създам нов ритуал.

Вечерта, след като я сложих да си легне и я завих, по същия начин ѝ казах „изчакай ме тук, ей сега ще дойда“, но този път излязох и затворих вратата. Проследих по камерата на бейбифона какво ще направи – тя полежа малко и стана. Веднага отидох и я сложих обратно в леглото, като ѝ говорех нежно и внимателно. Тя похленчи малко, но ме послуша. След няколко такива ставания и връщания от моя страна, най-после се примири и заспа без мен – спокойно и без драми. Ако някой ми беше казал, че ще постигна това само след 6 дни, изобщо нямаше да му повярвам.

Ден 7

Приспиването на ръце неусетно остана в миналото. През деня продължавахме да четем книжки за „големите деца, които заспиват сами“, а след като се събудеше в кошарата, много изчерпателно и въодушевено я хвалех как е спала сама, в своето легло – като голяма!

Също започнах да я карам сама да си сгъва одеалото и да подрежда леглото си – доколкото може, разбира се. По този начин ѝ давам усещане за контрол и създавам отношение към нейното кътче.

Вечерта на седмия ден заспиването протече по следния начин – целунах я за лека нощ, угасих и затворих вратата. Тя вече знаеше, че съм наблизо, в другата стая, и че след малко ще се върна – заспа сама, напълно спокойна.

Трябваха ми 9 месеца, за да се отчаям от себе си като родител, и само 7 дни, за да променя навиците на детето си, при това с минимален дискомфорт. А щом аз успях, ще успеете и вие – с желание, търпение и постоянство.

Автор: Деница Вичева