Моят празник на майката не е само на 8-ми март

Поставиха ми задача да подготвя статия за майките и техния празник – 8-ми март – за трудностите и радостите на това да си жена и да отглеждаш дете, за благословията да дадеш живот и подаръците, свързани с този ден. Помислих си – защо денят на майката да е точно тази дата? Дата – отричана от едни и чакана с нетърпение от други. Дори спорна – празник на майката или празник на жената? Всъщност – това е без значение и подобни спорове са напълно излишни. Ако трябва да празнуваме 8-ми март, нека го направим, но защо да не бъде всеки ден от годината?

По ирония на съдбата, за мен 8-ми март е наистина специален. Но не понеже държа да празнувам точно на тази дата или пък чакам с нетърпение мъжът до мен да ми подари цвете. А защото ден преди това е рожденият ден на моя син. И неговото раждане е най-прекрасният подарък, който животът можеше да ми поднесе по случай 8-ми март. И така – преди 5 години аз започнах своето невероятно цветно приключение, продължаващо и до днес.

Моят 8-ми март е мигът, в който за първи път прегърнах детето си

Беше нещо като среща с непознат, когото харесваш от пръв поглед, без да знаеш все още защо. С този малък човек се гледахме любопитно и сякаш си казвахме – предстои ни толкова много заедно. И всичко ми беше близко и някак съвършено – допирът му, ароматът на кожата му, малките му пръстчета. Нямах представа какво се случва, но знаех, че е специално и че ще продължи докато съм жива.

Моят 8-ми март е денят, в който чух сина ми да изрича за първи път „Мамо”

Много пъти ми е идвало да извикам с пълен глас: „благодаря ти, мило дете, че избра мен и че те има”. Но в онзи първи път, когато чух сина си да произнесе думичката „мама”, се усмихнах, а сърцето ми се изпълни с гордост и топлина. И си давам сметка, че да имаш някого, който да те нарича така, е може би най-ценното чувство, което една жена може да изпита.

Моят 8-ми март е моментът, когато детето ми направи първата си самостоятелна крачка

И тя не беше лесна – следваха много падания и ставания, сякаш олицетворение на цялото ни земно съществуване. Но това малко борбено човече не се отказваше, търсейки опора в мен, вкопчено здраво за показалеца ми. Зная, че не мога да го предпазя от всичко. Дори не се и опитвам. Просто ми се иска пътят му да е лек, а аз един ден да си кажа – „горда съм с човека, който съм възпитала”.

Моят 8-ми март не винаги е празник в истинския смисъл на думата…

И не всеки ден е лесен. Има много моменти, в които ми идва да се разплача, да се развикам и да се заключа в някоя тъмна стая. Но аз не помня тези моменти. Те са просто част от онова невероятно приключение, започващо с това да дадеш живот и да се грижиш за един малък човек, който от ден на ден пораства все повече. Дори прекалено бързо.

Тази година, с наближаването на рождения му ден, синът ми ми каза: „Мамо, искаш ли да празнуваме последния ми ден на 4?”. Замислих се. Дори малко се натъжих. Та той наистина никога повече няма да е на 4, както вече не е и малкото бебче, което преди няколко години държах в обятията си.

Ето защо –  за мен е празник времето, което успявам да прекарам с детето си, преди да се е превърнало в самостоятелен и имащ свой живот мъж. И именно това е най-ценното  в забързания свят, в който живеем. Свят, в който няма време за малките детински неща, понеже сме заети в това да бъдем възрастни. Да печелим пари, да правим кариера, да прекарваме време в задръствания, на опашки в супермаркети или в скучни служебни срещи. И когато съм на път да се подхлъзна по същата тази плоскост, всеки път си повтарям една чудесна мъдра мисъл „Работата ще почака да покажеш на детето си дъгата, но дъгата няма да почака да си свършиш работата”. И тогава пак се сещам, че е време за празник – един безкраен 8-ми март, изпълнен с приключения, радости, тъги, немалко нерви и тревоги, но пък – всичко това си заслужава, само заради едно простичко „Мамо, обичам те!”.

Автор: Ася Георгиева, Roditel.bg