Разказът на една майка за споделеното родителство – щастие или кошмар?

Споделено родителство? Развод? Родителски права? Според последни данни всяко пето семейство у нас по една или друга причина се сблъсква понятия от този тип, тъй като сценарият „раздяла“ вече е на дневен ред. Какво обаче се крие зад идеята за споделеното родителство? Звучи просто – майката и бащата да се грижат заедно за своите обични деца.

Именно тази идея е залегнала в като промяна в Семейния кодекс, според която при разтрогване на брака между двама души родителските права се присъждат поравно, а не както досега – на единия за сметка на другия, който се ползва от тях под режим, определен от съда.

Звучи чудесно, дори твърде хубаво, за да е истина. За някои родители обаче идеята за споделеното родителство би означавала истински кошмар. Такъв е и случаят на Мая К. от Пловдив, която разказва своята история в открито писмо до „Труд“. Ето го и него:

„Уважаеми г-да народни представители!

Писах до омбудсмана, който се явява застъпник на хората, писах до журналисти, които уважавам, а чрез тях пиша публично и до вас. Бих искала да ви запозная с моя случай накратко и да ви помоля да обмислите добре едно от предложенията за промени в Семейния кодекс, което гласи: при развод родителите да упражняват равни права при отглеждането на непълнолетните си синове и дъщери. Според мен такава промяна ще предизвика проблеми в семействата, които ще засегнат най-вече децата, и то болезнено. Децата бездруго са основните потърпевши от влошените отношения между майките и бащите преди развода. Еднаквите права върху тях след това ще увеличат страданията им. Всяко дете поначало е привързано и към двамата си родители – спор няма. Но когато е разкъсано между тях, то се обърква – кого да слуша, на кого да се довери, кой го защитава, кой му вреди. Не мислете, че искам от егоизъм да лиша мъжа си и другите мъже от пълноценно общуване с рожбите им. Аз бих желала всички да са щастливи, но това е мечта, а в действителност се налага единият да доминира в отглеждането и възпитанието на дечицата. Хората са различни – някои са трудолюбиви, отговорни и уравновесени психично, други са мързеливи, зависими от алкохол и наркотици, немотивирано жестоки и себични. Моят съпруг е от втората категория, а много жени имат съдба като моята. Сигурна съм, че и те като мен са се ужасили, когато са чули за проектираното „споделено родителство“.

За да проявите разбиране, ще ви разкажа историята си. В момента съм омъжена, с 6-годишна дъщеричка. Запознах се със съпруга си през 2003 г. и се обикнахме. Той беше женен тогава, но с разбит брак, който бе разтрогнат и ние се събрахме. Забременях. Още преди да родя, разбрах, че неговите зависимости от пиенето и от религията не са безобидни, както ми изглеждаха преди. Изпадаше в пиянски еуфории, лигавеше се, после обиждаше и потъваше в мълчание за дни. Когато за първи път ме преби безпричинно, избягах, но се върнах и сгреших. Малко след като детето се роди, той реши да се покръсти – от християнин стана мюсюлманин, пусна си прекалено дълга брада, започна да ругае моята вяра, да ме насилва да я сменя, да ме тормози, защото отказах. Ще ви спестя подробности. Стигнахме до развод по взаимно съгласие. Процесът започна.

А сега за най-важното – детето. Предложението на мъжа ми беше, докато се разведем, то да бъде една седмица при него и една при мен. С мъка се съгласих, но се утеших, че ще е до време. Малката си го обича, той й е баща, търси го и плаче, мъчно й е, че го няма. Той я взема редовно, като показва веднъж желание, друг път досада. Като я върне, тя е неузнаваема. Вързана е със забрадка, бърбори нещо за Аллах, той я води по джамии и й обяснява, че вярващите хора трябва с голяма радост да умрат. Тя бълнува нощем, пищи от някаква болка. Потърсих помощ от психолог. С него споделила, че татко й е понякога лош, седи и пие, не й говори. На мен разказа, че хладилникът му е празен, веднъж й ударил шамар и я нарекъл нахалница, защото му казала „искам да ям“. Друг път я завел в женска компания, купил й пица, но не й обръщал внимание и я пратил в тъмна стая, без лампа, сигурно крушката е изгоряла. Леличката й се карала. Постепенно детето изгуби желание да гостува на баща си, но когато предложих да го отпратим, то ми каза – „не, мамо, страх ме е, Аллах ще ме накаже да умра“.

Единствен изход виждах в развода – да приключи на 1 октомври и след него да контролирам нещата като настойник. Светът ми рухна, като чух по телевизията омбудсманът г-жа Манолова да обяснява за промяната в Семейния кодекс. По-лошо: и мъжът ми чул за нея и ми каза: искам ново споразумение с равни права над детето! Казах не, но отговорът беше: тогава няма да се развеждаме по споразумение и ще протакам делото, докато новият закон се задейства.

Ако това се случи, животът ми ще стане кошмарен, както и животът на детето ми и на други хора с нашия житейски казус. Много ви се моля, г-жо омбудсман, г-да депутати! Не позволявайте това законодателно безумие да стане! Родителите са различни, не всички са нормални, не слагайте изкуствено равенство между тях. Законите са за да помагат на хората, а не да им съсипват живота, не е ли така?!“

Да, тази майка поставя много въпроси. И истината е, че всеки от нас носи своята лична история, която не прилича на тази на съседа или на близкия родинина. А законът едва ли е способен да отчете това…