Да си майка на момче

Сигурно мнозина ще ме упрекнат за фройдисткия подход към тази статия с думите „какво значение има дали си майка на момче или момиче – щастието е еднакво голямо”. И вероятно са прави. Аз обаче имам своята причина да погледна на нещата именно от този ъгъл.

Истината е, че преди да забременея, винаги съм смятала, че някой ден ще имам дъщеря. И под „смятала” считайте – била съм убедена. Мисълта, че ще се сблъскам с това да отглеждам син, ми се струваше плашеща и напълно недопустимa. В представите ми винаги са съществували две клишета – колко непослушни, трудни за отглеждане и неконтролируеми са децата от мъжки пол и колко близки до майката, нежни, любвеобилни и съзнателни са момиченцата.

Ето защо, няма да крия, че когато разбрах, че съм бременна, в съзнанието ми вече беше изграден съвършения сценарий на моята съвършена дъщеря – тази, за която мечтаех от години, тази, с която щяхме да правим нашите „женски” неща, която щеше да търси опора в мен и да споделя тайните си.

Момче? Проверете пак!

Още докато бях бременна в 12 седмица ми направиха сложно модерно изследване за вродени аномалии, по време на което лекарката с уверен глас ми заяви: „Честито, ще имате момче”. Погледнах я и с недоверие й казах, че със сигурност греши – да провери пак. И въпреки че ми повтори три пъти, че ще имам син, аз продължавах да не вярвам – че как така, та нали моята дъщеря от години бе запланувана, вече й бях измислила име и куп общи забавления. Да, сигурно дамата ме сметна за меко казано странна. Но бушуващите в мен хормони и неосъзнати страхове ме накараха да се почувствам по доста особен начин. Идваше ми да крещя от радост, защото всичко с бебето е наред, но в същото време не успявах да се нагодя към мисълта, че ще трябва да отгледам син – та аз не знаех нищо за момчетата, техните интереси, как да подходя и как да ги възпитавам.

Е, имах цели шест месеца, в които да се подготвя психически, бавно и полека успях да се справя с гузната си съвест за неуместната си реакция при новината, започнах да свиквам с мисълта, че бебчето, което нося, е едно малко момченце и че съвсем скоро ще разбера какво е, как изглежда, какво чувства, от какво се интересува…

Това с любовта от пръв поглед е голяма заблуда

Във всички филми, сериали, книги, песни, се говори за прочувствената майчина обич, която пламва в неугасим огън още от първата секунда на срещата между майка и бебе. И може би при някои наистина се случва. Но според мен в много случаи си е голяма заблуда, която ни кара да се чувстваме виновни, ако случайно не сме от групата на изпитващите бурни страсти и емоции.

Когато чух моето малко бебе да проплаква, си отдъхнах – слава Богу – той е добре, аз също, а и най-накрая всичко приключи! Секунди по-късно моят син се озова в ръцете ми – но противно на моите (а и на половината човечество) очаквания, не изпитах бурни чувства и не се облях в сълзи. Стана ми изключително приятно – като при първа среща с непознат, който някак си харесваш, без да знаеш защо.

Обичта, която расте заедно с момчето ми

И ето че станах част от цяла една нова вселена – преумората и безсънните нощи вървяха ръка за ръка с неописуеми емоции – научавах нови неща, както за моя син, така и за себе си – колко приятно е да го прегръщам и да е до мен, как никога преди не съм била готова да жертвам всичко, което имам, заради някого, как всеки проблем ми изглежда незначителен, само когато видя красивата му бебешка усмивка… Така любовта ставаше все по-силна с всеки изминал ден. С първото зъбче, с първата стъпка, първото произнасяне на думата „мамо”. Чувствах, че целият ми свят се свързва завинаги с това малко момче и че съм извадила изключителен късмет, че точно той е моето дете.

Да отглеждаш момче

Днес дори не мога да си представя да съм нещо различно от „майка на момче”. Имам чувството, че всичко в мен е програмирано как да се вълнува от момчешките му занимания и интереси – гаражите, колите, камионите, инструментите и филмите за Маккуин Светкавицата. Напълно естествено ми е да играя на топчета и войници, да избирам влакове, сякаш си избирам нова рокля, и при всяко излизане да проверявам по няколко пъти дали не сме забравили любимата му червена количка, двата водни пистолета и шапката с козирка, „която го прави невидим”.

Да, моята история е разказана от един субективен, фройдистки ъгъл

– защото със сигурност всяка майка обича своето дете не по-малко, независимо дали е момче или момиче. Но посланието ми е, че никога не знаем какво да очакваме от себе си и от емоциите си. Не и докато не ни се случи неповторимото щастие от това да дадем живот на едно дете, да се грижим за него всеки ден, с всички сили и с усещането, че точно то е нашето и никое друго не би могло да го замени.

Автор: Ася Георгиева

Списание РОДИТЕЛ, Roditel.bg

Вижте още:

„Виж какво прави синът ти“ – или как възпитаваме чрез викове

Мамо, бъди щастлива, за да бъда и аз

20 ценни съвета от майка към дъщеря

На моя син…