Със съпруга ми имаме различни родителски подходи, но така се допълваме – история от практиката

баща родител възпитание

Не знам защо, но всеки път, когато оставям мъжа си с нашите 7 деца вкъщи, аз се чувствам длъжна да му напомня за какво трябва да следи, за да бъдат хлапетата в безопасност.

„Внимавай малката да не се катери по стълбите“, „Гледай синът ни да не излезе на двора, без да го забележиш“, „Не пускай най-малките сами в банята без надзор“ – това са само част от моите инструкции към него, които повтарям отново и отново преди да изляза от дома ни и да го оставя с хлапетата.

Явно обаче изричам моите „деликатни“ напомняния толкова често, че мъжът ми всеки път отговаря по един и същи начин: „Иви, аз съм отговорен баща“. След това ми хвърля такъв поглед, че разбирам колко е раздразнен и дори малко засегнат.

Аз обаче така и не мога да спра да го подсещам да внимава за безопасността на децата преди да изляза някъде.

И не – това не е, защото му нямам доверие или защото мисля, че е небрежен като родител. Нито пък мисля, че е невнимателен или че не го е грижа за децата. Обяснявам си го с една обща особеност на нас, майките, и тя е, че в мозъка ни постоянно свети една червена лампа, която отговаря за благосъстоянието и безопасността на нашите мъници.

Особено много се притеснявам за нашата най-малка дъщеричка, която е на 1 година. Тя е в такава възраст, че очите ни задължително трябва да бъдат отворени на четири, за да не изскочи на улицата, да не се изкачи по стръмните стълби, да не пъхне нещо дребно в устата си или да се удари в някой ръб. Затова, когато тя е будна, аз съм постоянно нащрек да не направи нещо опасно.

Съпругът ми обаче е доста по-спокоен, когато трябва сам да гледа децата. Това не означава, че е безотговорен родител или че го мързи. По-скоро той не се напряга толкова много, както правя аз.

Не ме разбирайте погрешно – според мен това не е нещо лошо. Просто неговият подход в гледането на децата е различен от моя. А това си има своята позитивна страна, защото нашите натури и характери се балансират взаимно и двамата се допълваме като родителски подход. Съпругът ми е този, на когото се облягам в кризисни ситуации. Той е бил винаги моя опора в моментите, когато съм била най-изплашена. Например когато 8-годишната ни дъщеря се загуби в парка по тъмно и беше вървяла 20 минути сама до вкъщи. Или когато синът ни си нарани главата и получи 6 шева. Тогава мъжът ми беше спокойният и хладнокръвният, а аз бях изпаднала в паника.

Мисля си, че точно това трябва да си напомням по-често.

Когато целувам децата си за довиждане, преди да изляза от вкъщи и се чувствам тревожна и неспокойна, защото си представям нещата, които могат да се объркат, трябва да се сещам именно за тези моменти на сила. Трябва да си напомням, че съпругът ми е страхотен баща, че му имам доверие и че се справя чудесно с децата, макар и не по моя начин.

Така че, като си поемам дълбоко въздух, ще си обещая да се концентрирам не върху страха си, а върху факта, че съпругът ми е отговорен баща и че винаги мога да разчитам на спокойната му и трезва преценка. 

Автор: Иви Палмър
Превод и адаптация: Яна Атанасова, Roditel.bg