Шамарът няма да реши проблемите ни – или как насилието ражда насилие

домашно насилие

Преди години имах приятелка, която се омъжи скоро след като завършихме училище. Мислеше си, че е открила принца от мечтите си, връзката им уж била приказка. Дори се отказа да учи и да се реализира в живота. Точно заради тази любов. Малко след като роди обаче, всичко се промени. Мъжът й я третираше като даденост, дори не й позволяваше да излиза с приятелки. Имала си други задължения.

Първия път, когато видях синините по тялото й, ми каза, че се ударила. Смотолеви нещо набързо. Видях, че е смутена и не посмях да разпитвам повече. Така докато веднъж сама ми разказа, че мъжът й я тормози. Беше я срам, чувстваше се унизена. Дори не смееше да се оплаче на родителите си. Не можела да се раздели с мъжа си заради детето, а и нали сама си избрала такъв живот. Предаде се.

Вече се виждаме рядко, защото поехме в различни посоки. Може би се срещаме за по кафе около три пъти в годината. Но винаги виждам тъгата в очите й. Болката и угризението, че е можела да има друг живот. Спомних си за приятелката ми от ученическите ми години покрай една статистика – че всеки трети у нас страда от домашно насилие.

Замислих се колко лесно приехме шамарите за решение на проблемите ни. Дори за възпитателна мярка. Към възрастните и по-слабите хора, в училище, на улицата, спрямо децата ни. Защото на всеки му се е случвало да се върне нервен вкъщи след напрегнат работен ден. Хлапето те посреща радостно с надеждата, че ще поиграете и ще почете книжки. Ти обаче го запращаш в стаята му, за да те остави на спокойствие. Нали нашите проблеми са по-важни. И не се замисляме, че отблъскваме собствените си деца заради несгодите си. Заради това, че не обичаме себе си. Как тогава да обичаме околните?

Родителите вече приемат за нормално семейният живот да е изпълнен със скандали и не си даваме сметка, че след това малчуганите копират всичко. Така те също знаят, че могат да използват грубите думи и юмруците, за да разрешат проблемите си в училище и на улицата. Затова и агресията между подрастващите стана ежедневие.

Спомних си и историята покрай 3-годишния Еци, който бе пребит от батковци. Дано всички ние като родители да сме си взели някаква поука за себе си и да сме се замислили как възпитаваме децата си. Дали им даваме достатъчно любов. Защото за едно хлапе е много по-важна една милувка, отколкото нуждата от пари. Вярно е, че на всички ни е трудно, никой не отрича, че трябва да се грижим за децата си и да работим, за да ги отгледаме. Но никой няма да върне загубените години.

Шамарът няма да замести усмивката, нито ще реши проблемите ни. Само ще ги задълбочи. Но това ще го разберем, когато е късно. И когато детето ни се е превърнало в агресивен пораснал човек.

Автор: Яна Йорданова

Вижте още:

Възпитание чрез бой – един порочен кръг

Не искам да крещя на детето си

9 вълшебни израза, които улесняват възпитанието на децата

Притча за родители