Дали наученото в училище подготвя детето за реалния живот?

Никога досега в историята на човечеството образованието не е било така важно и необходимо, както днес. Живеем в ИНФОРМАЦИОННА епоха, в която със светкавична бързина се разпространява всякакъв вид информация. Една новина обикаля за секунди света. Информацията и навлизането на технологиите остаряват не с месеци, а с дни.

Стойността на образованието се увеличава с невероятна скорост. Но дали това, което децата ни учат в училище, ги подготвя да се справят с предизвикателствата на живота?

Доколко полученото в училище образование е ефективно и полезно за  реалния живот?

През изминалата индустриална епоха човек можеше да учи, да завърши образованието си и да започне да гради кариера. В нея просто нещата не се променяха толкова бързо. Наученото в училище можеше да  осигури добър старт  за успех и реализация в живота.

Днес много образовани хора са изправени пред необходимостта постоянно да се преквалифицират и дообразоват.

Образователната ни система изостава. Тя е остаряла и не може да върви с темпото на младите хора и технологиите, които са част от  живота ни.

Дава ли образователната система подготовка на детето за реалния живот?

Съобразена ли е тя с естествената индивидуалност на всяко дете?

И защо много често училището вместо да стимулира желанието за учене го унищожава още в начална степен?

Може би, ако успеем да отговорим на тези въпроси ще разберем защо по-голямата част от децата в училище скучаят и защо броят на децата, които имат проблеми в училище става все по-голям!…Тези отговори ще ни помогнат да разберем механизмите и причините на ширещата се все по-голяма детска агресия и престъпност.

Децата се раждат отворени към ученето.

Но някъде по пътя в училище естествената им потребност за учене бива смазана и унищожена. В живота няма правилен или грешен отговор. В живота има непрекъснато правене на избори. И  всеки избор води до определени последици. Ако не харесаме направения избор и неговите последици правим нов избор.

В живота успяват тези, които правят подходящият избор в определения момент.

А в училище учениците получават наказание /слаба оценка/, ако сгрешат. Всички знаем, че човек би трябвало да се учи от грешките си. Но в образователната система наказват  тези, които грешат. Най-често децата получават и второ наказание вкъщи заради слабата оценка.

Този, които се страхува от грешки, най-често предпочита да не прави нищо. Именно страхът, че отново могат да сгреши и да изглежда глупаво или страхът от още едно наказание в къщи парализира детето и то спира да полага каквито и да е усилия.

Страхът от грешки и последвалото наказание /слаба оценка/  унищожава  желанието за учене.

 Обучението освен натрупване на знания е и отношение. Ако отношението към ученето е положително ще се справяш. Но ако имаш отношение на губещ или на очакващ наказание никога нищо няма да научиш.

Нашта образователна система е концентрирана върху самото знание без да се интересува от неговото практическо приложение.

Тя не е съобразена и различните начини на учене, характерни за отделните индивиди. В началото на 80 години психолозите идентифицират няколко типа учене, което е в основата на различните видове интелигентност. Във всеки един индивид преобладава в по-голямо отношение развит  един от тях. Има и хора, при които са съчетани два или три типа интелигентност. В зависимост от това кои тип е преобладаващ в отделния индивид се променя и най-подходящият за него начин за учене.

 

При по-силно развита словестно-лингвистична интелигентност, наричана още академична ученето е свързано с боравене и запомняне на текстове. Тя е в основата на нашата образователна система.

При водеща  числова интелигентност има бързо и точно учене чрез боравене с цифри.

Децата, при които водеща е пространствено-творческата интелигентност  учат най-бързо чрез представата за нещата и експериментирането.

Учениците, при които водеща е  физическата интелигентност запомнят и разбират най-добре знанията, които са им поднесени чрез виждане, докосване и правене. При тях е важно движението.

Едно такова дете ще бъде отегчено да седи 40 минути и слуша и запомня само думи и цифри. На него му е нужен абсолютно различен подход при обучението.

Интраперсоналната /емоционалната/ интелигентност е най-важна от всички видове.

Тя може да се развива чрез обучение. Свързана е с емоциите и това, което те, запечатват, върху човешкия поведенчески модел.

Често хората не успяват в дадено начинание не поради липса на знания, а поради страхът от провал.

Страхът от провал  ги парализира и те предпочитат да не правят нищо.

Това как детето да  преудолее страховете  не е приоритет на обучението в училище.

В училище никой не те учи как да преодоляваш гнева си.

В училище, ако си агресивен те наказват и ако се страхуваш ставаш обект на присмех.

Другият вид интелигентност е междуперсоналната. Тя е свързана с таланта на личността да общува с лекота с другите хора. Притежателите й са обаятелни събеседници и могат лесно и бързо да установят контакти.

В последните 20 години изследванията върху видовете интелигентност  доведоха до дефинирането на много нейни видове.

Бяха разработени експериментални програми, подходящи за всеки тип учене. Но нито една от тях въпреки успехите си не влезе в учебните програми.

В образователната система останаха, както и преди 100 години застъпени само словестно-лингвистичната и математическата интелигентност и произхождащите от тях начини на учене.

Правени са изследвания, от които става ясно, че тези типове интелигентност са водещи  в личностовата система на около 30 % от децата,при останалите 70% преобладават останалите.

 Децата учат по различни начини. Това е естествено. То е свързано с индивидуалността.

Познавам много умни деца, които се справят трудно с учебния материал.

Смятам, че истинското обучение не се състои в запомнянето на информация, а в разкриването и предоставяне на възможност за изява на способностите на всяко дете.

Няма дете, което да не притежава поне една  способност. Но тя най-често остава неоткрита и недоразвита от педагози и родители.

Всяко дете носи в себе си някакъв талант и една добра образователна система би позволила на тази вродена способност да се развива.

Индивидуалният гении на детето може да бъде смазан и завинаги унищожен от нашата образователна система, ако то не се вмества в тези 30% от децата с водеща словестно- лингвистична и математическа интелигентност.

Ако детето Ви е умно, но притежава  друг тип водеща интелигентност, то започва да се чувства глупаво и неуютно. И вместо да признаем уникалността на детето и да  променим образователната система спрямо нея, в училището се приема един стандарт за успеваемост, които дори не е присъщ за болшинството деца.

Тези деца, които нямат подкрепата на родителите си да се развиват в друга област, която им е интересна успяват да завършат училище с огромни усилия.

Но с дипломата си те получават в наследство и една невероятна личностова обремененост и отвращение към всякакъв друг  вид учене. Някои от тях просто си тръгват от училище твърде рано. На това се дължи и огромният процент неучещи деца.

 Ако детето не се поощрява  да развива своите вродени способности и таланти и да засилва личната си интелигентност, то се отегчава от учебния процес. Това проецира страх или гняв и чувството за личен провал.

Наказанията /слабите оценки/ засилват това чувство и някъде по пътя  от клас на клас нещо се случва с естествената любов за учене.

Детето започва да не обича училището и учебния процес. И колкото повече са наказанията /слабите оценки/, толкова по-ниска е самооценката и  убеждението за неудачност и личностен провал.

Учителите задълбочават това усещане, като споделят с родителите “колко е умно детето и как не полага достатъчно усилия да учи”.

Някои  родители изпадат в паника, наемат частни учители, но резултатът е толкова малък, че стига само до среден.

 Другият тип родители просто вдигат рамене и казват “не знам какво да го правя” и се молят дано детето им поне да завърши средно образование.

Трети се отказват  да ходят по родителски срещи и оставят неща да се развиват както се случи.

Четвърти започват постоянен “контрол” и тормоз върху детето, което не само че не решава проблема, но го задълбочава и върху крехката детска психика се лепва и невротичност в следствие на неправилното разбиране за учене.

Психолозите са категорични, че възрастта между 9 и 15 години е жизнено важна  за личностовото развитие на детето. Това е времето през което младият човек започва да се разграничава от самоличността на възрастните и да формира своя собствена идентичност.

През този период се развива това, което наричаме ФОРМУЛА НА УСПЕХА. Дали тя ще бъде печеливша или губеща зависи от развитието и формирането на емоционалната интелигентност.

В  училище не се учи как да приемаш загубите и победите, как да посрещаш трудностите с увереност, как да говориш и да слушаш ефикасно, как да работиш в екип, как мотивираш себе си. А тези умения и знания са в основата  на това, от което зависи справянето на човека в реалния живот.

В училище дори не  учат децата  на добри обноски, защото това не е заложено в учебната програма. Но за сметка на това децата са длъжни да помнят информация, която ако им потрябва биха намери за миг само с едно кликване в ИНТЕРНЕТ. Тези неща правят образователната система в дадени аспекти  безполезна в реалния живот след завършването на училище.

Каква ще бъде ФОРМУЛАТА НА УСПЕХА – печеливша или губеща зависи и от начина, по които човек е възприемал себе си в детството. Ако е развивал положително отношение към себе си, към успехите и неуспехите си формулата е печеливша.

Начинът, по които възприемаме децата, се отразява върху това, което те ще постигнат по-късно в живота си. Те се раждат с огромен умствен потенциал и вродена способност за учене.

Но някъде по пътя между израстването и престоя в училище голяма част от   тях затвърждават самопредставата, че са  глупави или не много умни, тъй като биват сравнявани само с деца, които получават по-високи оценки в образователна система, отговаряща на техния тип учене.

И там някъде, изтласкани в ъгъла на маловажни и незначителни учебни предмети с все по-малък брой часове са изобразителното изкуство, музиката, труд и техника.

Годините, прекарани от детето в училище са много важни. ПРЕЗ ТОЗИ ПЕРИОД ТО ИЗГРАЖДА СВОЯТА ПЕЧАЛИВША ИЛИ ГУБЕЩА УЧЕБНА ФОРМУЛА.

Ако то е щастливо и учи с лекота формулата е печеливша. Но ако то има затруднения с учебния процес или с определени дисциплини времето в училище може да бъде един мъчителен и кошмарен  период. Ако в тази възраст някой помогне с действието  или с бездействието си детето да започне да се съмнява в себе си и в своя ум, то ще започне бавно, но сигурно да  формира отрицателно отношение към ученето.

При сегашната система на оценяване 3 от децата в класа се намират някъде по-близо до върха /отличната оценка/, 7 –на дъното /между слабата и средната оценка/ и останалите някъде по средата /между средна и много добра оценка/.

Образователната система от система за обучение се превръща в система за елиминиране на учещите по различен начин деца.

И ако родителите не предлагат адекватен начин на детето си да поддържа и развива самоувереността си посредством някаква друга образователна  дейност  извън системата, то е обречено не само на формиране на губеща формула за успех, но и на емоционални сривове.

Трябва да учим децата си, че всяка грешка носи след себе си ново знание и нов опит. По-добре е да мислят грешно и да правят съответните изводи от грешките си, отколкото да бездействат и въобще да спрат да мислят и действат, парализирани от страх.

Мотивацията е един от аспектите на емоционалната интелигентност.

Приказки като: ”учи, за да нямаш слаби оценки” не мотивират голяма част от учениците.

Хубавата диплома и отличните оценки нямат кой знае каква полезност в ИНФОРМАЦИОННАТА епоха, в която живеем.

Липсата на мотивация за учене обзема все повече деца и все в по-ранна възраст. И това ще е основният проблем, които ще екзалтира и взриви образователната система – липсата на полезност и практическо приложение на знанията.

Децата ни не са глупави. В някои случаи те знаят дори повече неща. Една от причините да изпитват затруднения при  справянето с учебния материал е, че никой не им е дал вълнуваща причина, която да ги мотивира да учат. Никой не им помага да открият собствена мотивация да останат в училище и  да бъдат добри учащи се.

Преди известно време проведох анкета с ученици от 12 до 16 годишна възраст. 80% процента от учениците смятат, че това което учат в училище е скучно и безинтересно.

Децата споделяха, че разбират малка част от учебният материал. Често се срещаше мнението, че по един и същ учебен предмет през следващата учебна година  се учат неща, които нямат нищо общо със знанията,получени от предходната. Често се сменят авторските екипи, написали учебниците.

Бях много изненадана от това. Реших, че е много безумно даден авторски екип да разработи учебник само за един клас, а не за цикъла на образователна степен. И колкото абсурдно да звучи – това е факт.

Образователната система превърна писането на учебници и учебни помагала в индустрия.

Една, огромна печеливша индустрия, която облагодетелства група авторски колективи, членовете на които едва ли са работили като учители. Знанията, които се предлагат по някои учебни дисциплини са толкова академични, без всякаква логична последователност и интегралност, че превръщат предмет, които би могъл да бъде много интересен в практически излишен.

Любопитен е и другият въпрос: защо преподавателите по тези дисциплини мълчат?

Нима те не виждат тази несъвместимост? Или е по-лесно да кажеш “такава е програмата” и да съществуваш като част от системата.

Много учители знаят, че тези учебници не стават, но мълчанието им относно този факт е толкова голямо, че е достойно за световната конспирация.

Бях шокирана от думите на 16 годишно момиче, ученичка в елитно училище, което сподели, че повечето  от нейните преподаватели, при споменаването на ИНТЕРНЕТ ”започват да гледат така, като че ли ги караш да скачат с парашут от Айфеловата кула”.

Ние  /учители, родители, психолози/ мълчим и ставаме пасивни наблюдатели на това как образователната система вместо да стимулира задушава уникалните способности на 70% от децата ни.

Едва ли родителите са длъжни да четат и преценяват учебниците на децата си?

Не упреквам и учителите. Знам, че много от тях правят всичко възможно в границите на способностите си да образоват децата ни.

Проблемът по-скоро е това, че те работят в система, която е замислена да не се променя.

Образователната система е най-консервативната и трудно подвижна система. Вместо да си признае, че е скучна и неподходяща за по-голямата част от децата в училище, тя  твърди: ”Децата не са способни да учат”.

А истината е, че образователната система в този си вид не е способна да обучава децата.

Тя извежда от учебния процес отделния предмет и го разделя на някакви съставни части, които правят учебния процес скучен, трудно разбираем и  практически безполезен.

През целия си педагогически стаж /18 години/ се опитвах да променя системата.

Тя не само, че не се променяше, но с всяка учебна година ставаше все по-консервативна. Образователната система ме победи. И единственият успокояващ факт е, че успях да си тръгна от нея, без да и позволя да ме смаже като човек и личност.

В училищата работят три типа учители.

Първият тип учители виждат несъвършенствата на образователната система и работят всеотдайно вярвайки, че могат да я променят. Те са малцинство и  нямат много фенове сред колегите си.

Децата и родителите ги предпочитат и това предизвиква реакция у втория тип учители, които правят всичко възможно, за да не се променя системата. Те са заети не толкова с обучение, а с  битки, интриги, сплетни и доказване на безполезността на първия тип учители. Този тип никога не заявяват личната си позиция, а винаги стоят зад позицията на групата, в която са се обединили. И не дай си боже те да са мнозинство в едно училище – войната е убийствена /?!…/.

Третият вид учители не се интересува от промяната или от запазването на образователната система. Те преподават само, за да си получават заплата и единствената тяхна амбиция е да запазят работното си място и да се пенсионират.

Образователната система не е създадена да се променя, а да оцелява.

Това не означава, че системата не е била полезна за мнозина. В определени периоди тя е била  доста прогресивна и полезна за времето си.

Проблемът идва от това, че е създадена преди  много време.

Тогава не е имало телевизия, компютри, ИНТЕРНЕТ. Просто образователната система не успява да се променя и адаптира със скоростта на технологичните и социални промени.

Тя е все още годна само за малка част от децата. Останалата, по-голяма част ученици трябва да се научат да живеят с отраженията на етикетите, които им лепват на по-малко умни, на  по-малко способни и да преодоляват негативния ефект, които оказват ниските оценки върху самочувствието и вярата им в самите себе си. Това е много тежък товар дори за възрастен човек, а представете си как се чувства и оцелява детето, преживяла и преминало през всичко това.

Бъдещето не принадлежи на учениците,  които завършват с най-висок успех в училище.

Бъдещето принадлежи на тези деца, които са успели да се научат как да учат цял живот и как да боравят с новата информация.

Днес най-търсени и скъпо платени са компютърните специалисти А това все още не се учи масово в училище. Колко училища разполагат с добра компютърна база?!…И колко учители ползват компютър?…Най-малко търсени, като специалисти и най-много треперещи за работното си място са хората от моето поколение, които смятат, че трябва да получават големи заплати, само защото са завършили някакво висше образование. То е било тяхната печеливша формула на успех,но за индустриалната епоха. В информационната епоха тази формула е губеща.

В информационната епоха още преди да си стигнал тавана на сегашната си кариера трябва да влагаш ресурс в следващата.

А това става чрез постоянно учене и приемане и използване на бързо променящия и постоянно обновяващ се поток на информация.

Защото в информационната епоха хората остаряват много по-бавно, отколкото техните идеи, знания и професионална подготовка.

 

Автор: Камелия Мирчева

От книгата „Нетрадиционни педагогически подходи. Психологически школи и направления“