Как паметта и ранните преживявания от детството моделират нашия светоглед?

Какво е паметта? Повечето от нас мислят за нея във връзка с имена, лица, телефонни номера. Но тя е много повече от това. Тя е основно свойство на биологичните ни системи. Паметта е всъщност способността да се пренася напред във времето някакъв елемент от миналия ни опит. 

Най-важното обаче е, че паметта е това, което мозъкът прави, за да позволи на миналото ни да определи нашето бъдеще. Нейната роля в изграждането ни такива, каквито сме, е много съществена. А спомените ни от детството понякога са това, което ни влияе за цял живот, понякога ни препречва пътя и ни спира да реагираме адекватно в определени ситуации.

Как мозъкът ни създава асоциации още в най-ранна възраст?

Има много тясна връзка между паметта и начина, по който мозъкът ни създава асоциации, когато два модела на т. нар „невронна активност“ се проявяват едновременно и многократно. Например, ако невронната активност, причинена от зрителна представа за пожарна кола, и тази, предизвикана от звука на сирена, се проявяват заедно многократно, тези някога отделни невронни вериги, свързани със слуха и зрението, ще създадат нови връзки и ще станат единна, взаимосвързана мрежа. След като новият набор от връзки между зрителните и слуховите мрежи вече е създаден, стимулирането на една част от мрежата – например чуването на сирена – в действителност може да активира зрителната мрежа и човек почти автоматично да си представи пожарна кола.

Това могъщо свойство за асоцииране е универсална характеристика на мозъка. Именно чрез асоциациите ние сплитаме всички наши постъпващи сетивни сигнали – слух, зрение, осезание, обоняние – за да създадем и възприемем цялостен човек, място, предмет и действие. 

Несъзнателните спомени и шаблоните на паметта

Съзнателната ни памет, разбира се, е пълна с празноти, което всъщност е добре. Мозъкът ни филтрира обикновеното и очакваното, за да ни позволи да функционираме. Когато шофираме например, разчитаме автоматично на миналия си опит с колите и пътищата и ако трябваше да се съсредоточаваме върху всеки аспект на това, което нашите сетива попиват, щяхме вероятно да бъдем смазани и да направим катастрофа. В действителност, когато учим нещо, мозъкът ни непрекъснато сверява настоящите преживявания със съхранените в паметта шаблони – всъщност спомени – за предишни сходни ситуации и усещания, като се пита: „Това ново ли е? Трябва ли да му обърна внимание?“

Затова докато се движим по пътя, нашата моторно-вестибуларна мозъчна система ни казва, че сме в определена позиция. Мозъкът ни обаче вероятно не формира нови спомени за това. Той е съхранил предишни преживявания от возене в кола и не е необходимо моделът на невронна активност, свързан с това действие, да се променя. Няма нищо ново. Били сме там, правили сме същото, познато ни е. Ето защо можем да шофираме на дълги разстояния по познати магистрали, без да си спомняме почти нищо.

Това е възможно, защото всички съхранени вече преживявания от най-ранната ни бебешка възраст, от детството, от тийнейджърските години са сформирали невронните мрежи, шаблоните на паметта, които днес използваме, за да осмисляме всички нови постъпващи данни. Тези шаблони се формират в целия мозък, на много различни нива, и тъй като информацията постъпва първоначално в по-нисшите, по-примитивни зони, много от тях дори не са достъпни за съзнанието.

Вероятно на голяма част от нас се е случвало да подскочим, преди дори да осъзнаем какво изобщо е онова, което ни е стреснало. Това става, защото системите на мозъка ни за реакция на стрес носят информация за потенциални заплахи и са подготвени да реагират колкото се може по-бързо, което често означава преди мозъчната ни кора да може да обмисли какво действие да предприеме. Ето защо, ако сме имали силно стресиращи преживявания в детството например, напомнянето за тези ситуации може да окаже сходно влияние и да провокира реакции, които по същия начин са мотивирани от несъзнавани процеси.

Ролята на ранните преживявания от детството

Ранните преживявания от детските ни години със сигурност имат много по-силно въздействие, отколкото по-късните. Това се обяснява с факта, че мозъкът се опитва да осмисли света като търси модели. Когато той отново свърже вече появявали се и свързани модели от предишни сходни ситуации, мозъкът ни ги разпознава като нормални или очаквани и престава да обръща съзнателно внимание. Например първият път, когато сме били поставени в седнало положения като бебе, сме обръщали внимание на новите усещания, излъчвани от бедрата ни. Мозъкът ни се е научил да усеща натиска, свързан с нормалното седене, започнали сме да усещаме как да балансираме тялото си, за да седим изправени, благодарение на нашата моторно-вестибуларна система, и в крайна сметка сме се научили как да седим. Днес, когато седим – освен ако е неудобно или седалката е с необичайна повърхност или форма, или ако имаме някакво разстройство на равновесието – почти не обръщаме внимание на изправения торс или на натиска на седалката върху седалищните ни мускули. Когато шофираме, също рядко обръщаме каквото и да е внимание на начина, по който го правим.

Мозъкът е програмиран да реагира на новите за нас неща

Това, за което оглеждаме пътя си, са новите, различните неща, които не са си на мястото – например камион, появил се изневиделица в погрешното платно на магистралата. Затова се разтоварваме от възприятията за нещата, които смятаме за нормални, за да можем бързо да реагираме на онова, което е анормално и изисква незабавно внимание. Невронните системи са еволюирали, за да бъдат особено чувствителни към новостите, тъй като новите преживявания обикновено сигнализират или опасност, или възможност.

Една от най-важните характеристики както на паметта, така и на невронната тъкан и на развитието е, че те се променят с повтарящата се дейност, съответстваща на модели. Следователно системите в нашия мозък, които многократно се активират, ще се променят, а тези, които не се активират, няма да се променят. Това „зависимо от употребата“ развитие е едно от най-важните свойства на невронната тъкан на нашите мозъци. Тази концепцията, която изглежда много проста, всъщност има огромни и широкообхватни последици.

Затова и ранните преживявания с тези около нас моделират целия ни светоглед. Заради огромното количество информация, с която се сблъсква мозъкът всекидневно, трябва да използваме тези модели, за да прогнозираме какъв е светът. Ако ранните ни преживявания са анормални, тези прогнози може да ръководят поведението ни по не особено нормален, понякога дори деструктивен начин. Тогава се получава набор по поведенчески действия, които са част от токсичните асоциации, формирани в ранното детство, и са резултат от изкривени шаблони на паметта.    

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

Статията е базирана на книгата „Момчето, което беше отгледано като куче“ на детския психиатър и невролог д-р Брус Пери и журналистката Мая Салавиц, предоставена с любезното съдействие на издателство „Изток-Запад“

Вижте още:

Игри за развитие на паметта и ориентацията при децата

5 силни спомена, които децата винаги ще помнят за родителите си

„Синдром на Мюнхаузен“  – когато родителите разболяват и нараняват децата си нарочно

Храни, стимулиращи интелекта и способността за учене при децата