Защо майките се превръщат в своите майки – история от практиката

С родителите ми не живеем в един и същи град и винаги чакам с нетърпение майка ми да ни дойде на гости, за да види децата и мен. При тези наши срещи обаче всеки път забелязвам, че, макар да я обичам страшно много, тя някак все успява да ме „изкара извън нерви“. Това се получава, защото майка ми като че ли не може да се удържи да ме третира като 7-годишна.


Дълго време това много ме дразнеше. Дори още по-зле, влудяваше ме. Ставах раздразнителна и зла и започвах да се държа лошо с нея. „И какво сега, да не съм на десет?“ – й казвах докато с пренебрежение и досада наблюдавах как влиза вкъщи с огромен пакет тоалетна хартия в ръка. „За всеки случай“ – изчуруликваше тя, все едно аз и семейството ми бяхме карали без тоалетна хартия от последното й идване до днес. Тогава приемах много лично тази нейна нужда да ни помага. Мислех си, че го прави, защото смята, че аз не съм способна да си го свърша сама.

Но един ден се случи нещо, което промени мнението ми за поведението на майка ми. Седемгодишният ми син направи нещо немислимо. Порасна за една нощ. Каза ми: „Мамо, няма нужда да ме изпращаш до входа на училището. Просто паркирай и аз ще сляза.“ Сърцето ми спря. Чудех се как се случи толкова бързо това – синът ми да няма нужда от мен. Никога не си бях давала сметка, че искам някой да се нуждае от мен. Сега обаче пред мен беше едно уверено, независимо и високо момче. Искам си обратно моето малко детенце. Искам да съм майка.

Престорих се, че плача, опитвайки се да представя нещата така, все едно исках да го разсмея. Казах му, че се шегувам, но той знаеше истината, аз също. Всъщност не се преструвах, че плача. Външно се усмихвах, но вътрешно бях съкрушена. „Добре, мамо, изпрати ме“ – каза синът ми. После направи пауза и внимателно добави: „Ако трябва да го направиш.“ „Да, трябва“ – отговорих и незабавно паркирах колата. Изпратих го и се върнах, все още просълзена от факта, че детето ми израсна за една бърза секунда. И в същото време се замислих за собствената ми майка, която най-вероятно още не можеше да понесе, че и аз съм направила немислимото – да порасна.

Сега ми е ясно, че неизбежното неминуемо ще се случи. Ще дразня децата си до края на живота им с това, че чувствам необходимост да им помагам, че не мога да не им съчувствам и с желанието си да ги предпазя от трудности. Те ще си казват с пренебрежение и досада: „Да не съм на десет?“ Аз, разбира се, няма да си мисля, че са на десет, но част от мен ще си пожелава да са точно на толкова.

Дори когато са вече големи, ще продължавам да се притеснявам за всяка тяхна настинка така, все едно е смъртоносна болест. Ще им казвам, че са прекалено слаби, без значение колко тежат. Ще ги питам дали са гладни, дори и пред други хора, защото старите навици умират трудно. Независимо от това колко печелят, ще продължа да ги питам: „Имаш ли нужда от пари?“ и ще им се обаждам да им напомням за разни неща, за които нямат нужда от напомняне, защото си ги знаят.

Но на колкото и години да стана, колкото и да са големи децата ми, всеки път ще плача, когато ме напускат. Защото в моите очи, макар и пораснали, те винаги ще бъдат моите деца!

 

Автор: Мередит Гордън

Превод и адаптация: Яна Атанасова