Как да се отнасяме с нашите тийнейджъри, така че да ни чуват?

Тийнейджърската възраст е особен и доста предизвикателен етап от развитието на нашите деца – едва ли има родител, който няма да се съгласи с това. Промените, които наблюдаваме при нашия тийнейджър са много – някои ни изненадват, други ни радват, трети направо ни шокират. Реагираме ли ние, родителите, адекватно на тези промени? Разбираме ли наистина нашите вече пораснали деца и говорим ли с тях по правилен начин? Умеем ли да усетим границата, зад която вече не е подходящо да „възпитаваме“ и „наставляваме“ нашите тийнейджъри по същия начин, както когато бяха на 5 или на 10 години? Вижте мнението на семейния терапевт, педагог и автор на книги за възпитанието на децата Йеспер Юл, изложено в книгата му „Твоето компетентно дете“.

Юношеството представлява период на развитие, през който децата получават втори шанс да опознаят себе си и да бъдат себе си. Но невинаги им се предоставя тази възможност. За предишните поколения юношеството е време, през което децата се оформят според желанията на родителите си. Много от тях успяват да удовлетворят вижданията и очакванията на родителите си, а някои дори постигат успех в живота. Други обаче преминават през живота с чувство на вътрешна празнота и разочарование. И за огромно тяхно учудване, светът не възнаграждава способността им да се адаптират. Трети имат по-голям късмет, тъй като успяват да устоят на натиска да се адаптират. Инстинктът им за самосъхранение надвива конформистките желания на родителите им. Но в много случаи това откъсване от родителите има висока цена – години на постоянен и ожесточен конфликт.

Конфликтите и тийнейджърите

Идеята, че юношеството само по себе си е причина за конфликти на децата с майките и бащите, е мит. На първо място, конфликтите възникват поради липсата на желание или умение от родителите да разпознаят и да установят контакт с уникалната и независима личност, в която се превръща детето им. Вместо да признаят този стремеж към индивидуалност, възрастните отдават конфликтите на хормонални промени или колебания. В действителност колкото по-малко умеят или желаят родителите да възприемат детето си като независим човек, толкова по-ожесточени и разрушителни ще бъдат конфликтите. 

В едно семейство родителите са тези, които носят отговорността за качеството на взаимодействието между отделните му членове, а това включва и начина, по който възникват или се развиват конфликтите. Тийнейджърите се опитват да действат като възрастни и очакват да бъдат третирани като такива. Но все пак не са възрастни, в смисъл, че не могат да поемат отговорност за качеството на взаимодействието и взаимоотношенията.

През юношеските си години деца, които до този момент са съдействали пряко силите си, често спират да го правят, а онези, чийто интегритет е увреден, демонстрират очевидни разрушителни и саморазрушителни наклонности. С други думи, семената, посети през детството, дават плод и се случва родители, водени от най-добри намерения, да не могат да познаят детето си.

„Не мога да позная детето си“ – какво означава това? 

Навършат ли 13-14 години, децата започват да подават ясно и компетентно мнение за отношението ни към тях до момента. Това мнение може да бъде предимно положително или предимно отрицателно, но никога няма да бъде изцяло положително или отрицателно. Някъде между 13 и 15 години тийнейджърите чувстват потребност да се отделят и освободят от родителите си. Не успеят ли, няма да могат да се превърнат в независими, социални, отговорни и критични възрастни хора. Но това отделяне от родителите не означава, че действат срещу нас. Напротив, действат за себе си. В известен смисъл продължават нашата работа като родители. Действията им са естествено продължение на всичко, което сме направили за тях.

Много от конфликтите между родители и тийнейджъри могат да бъдат разрешени, ако възрастните следват принципите за взаимодействие. Тези принципи спомагат и за създаването на трайно доверие между родители и деца. Но подобно доверие изключва наличието на стереотипни роли на членовете на семейството, а изисква приятелството, при което всеки член на семейството притежава равно достойнство. 

В този смисъл стигаме до въпроса: Как по-безболезнено да преминем през този етап от порастването?

Колкото и странно да изглежда, повечето родители нарушават интегритета на тийнейджъра си именно като продължават да го възпитават по любящ добронамерен, настойчив начин. За това има две причини:

1. Дори и най-добрите и любящите родители „възпитават“ децата си, като упражняват контрол, направляват и демонстрират по-висшите си познания.

В това няма нищо лошо. Всъщност точно това кара малките деца да се чувстват сигурни, да се чувстват в компетентни ръце. Но пораснат ли децата, този начин на общуване започва да дразни. Това, което по-рано ги е карало да се чувстват сигурни, сега се възприема като неприятна намеса. Независимостта им е отхвърлена и те се чувстват критикувани и подценявани – което напълно отговаря на истината.

2. Достигнат ли юношество, вече е твърде късно да ги „възпитаваме“.

Децата получават от родителите си най-важните инструменти за живота през първите 3-4 години от живота си. Приносът на родителите в живота на децата е важен и през следващите 6-7 години. Но достигнат ли юношество, връстниците, другите възрастни и собственият им вътрешен живот стават най-важните източници на вдъхновение.

Всяко дете дава да се разбере, че вече не се нуждае от възпитание, с повече или по-малко дипломатични реплики, например: „Сам ще преценя“ или „Гледай си работата“. Колкото повече време ни е нужно, за да чуем думите му, толкова по-категорично ще звучат. С тези реплики детето съвсем не надува тромпета на революцията. Напротив, дава ни добронамерен и съвсем уместен съвет, който следва да ни подскаже, че вече можем да се оттеглим от фронтовата линия на родителството и да вложим излишното си време и енергия за себе си и един за друг.

„Аз решавам“

Когато обаче родителите настояват да продължават да „възпитават“ тийнейджъра си, всъщност му внушават две неща, които никое дете не желае да чуе:

1. „Аз знам какво е най-добро за теб!“

Подобна идея вбесява тийнейджъра, който е напълно погълнат от процеса на самопознание. И хем се дразни, хем не вижда смисъл родителите му да се преструват, че знаят отговорите.

2. „Не съм доволен от теб!“ За младите хора е непоносимо да чуят подобен коментар. От една страна, все още не знаят кои са всъщност под лустрото на възпитанието, и второ, не са съвсем сигурни доколко сами се харесват.

На този етап най-доброто, което родителите биха могли да направят за себе си – а и за детето си – е да се отпуснат и да се радват на резултатите от положените усилия. И ако не са съвсем доволни от резултата, да се опитат въпреки това да му се радват! 

Но, изправени пред относителните несъвършенства на творбата си, повечето родители правят точно обратното: сепват се и удвояват усилията с надеждата да добавят завършващите щрихи. Това не е възможно – поне не и от страна на родителите.

Много от майките и бащите, които се хвърлят да възпитават децата си в последния момент, го правят не толкова от убеждение, а защото нямат представа какво да правят с обичта и чувството си на отговорност. Самата идея да не правят нищо, освен да се радват на детето си, им се струва безотговорна. Чувстват се ценни за детето само когато са в режим на действие. И са склонни да забравят, че действията им пречат на младия човек да се възприеме като ценна част от живота на родителите си.

Конфликтите се подклаждат не само от това какво казваме, но и как го казваме.

През поколенията сме развили специфичен език, с който разговаряме с тийнейджърите и който силно се различава от езика, използван спрямо възрастните. Тонът ни издава превъзходство, снизхождение и намеса. В най-добрия случай е дружески и покровителствен, в най-лошия е критичен и обиден. От гледна точка на детето този тон гласи: „Все още не си ми равен“.

Подобен език е крайно неприятен за тийнейджърите, което е напълно разбираемо, тъй като пренебрегва индивидуалността им. Най-добрият начин да се измъкнем от капана на този тон е да си зададем въпроса: „Ако съм в конфликт с най-добрия си приятел, как щях да се изразявам?“ отговорът ще ни насочи към по-конструктивен начин на разговор с детето.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg