Бъдете за децата си опора, но ги оставете да се справят сами

Когато синът ми беше на 1 година, прочетох книгата „Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори“.

Най-ценното за мен беше това, че осъзнах, че ролята ми на родител не е да се спускам да решавам всеки проблем на децата си. Вместо това трябва да съм до тях, за да ги подкрепям, да бъда техен коректив и опора, на която могат да разкрият всички разочарования, които са преживели през своя ден.

Това е невероятна промяна. Огромна тежест, която пада от плещите ми. Ние сме водачи на децата си, засаждаме семенцата, но ги оставяме сами да пораснат. Ние сме тяхната опора, стояща на заден план, и помагаща само толкова, колкото е необходимо. Т.е. – възможно най-малко.

Родителят трябва да бъде водач, който:

  • дава пространство на детето си и го оставя да се справи само;
  • е на разположение, когато е нужен;
  • е почтителен, нежен и ясен;
  • ще помогне на детето да поеме отговорност, когато е нужно;
  • ще осигури безопасна, богата среда за изследване;
  • ще изслушва;
  • ще се отзовава, вместо да укорява.
Не бива да бъдем шефът, който раздава заповеди, командва и учи детето на всичко, което то трябва да знае. И не бива да бъдем негов слуга и да вършим всичко вместо него.

Може просто да бъдем негов водач.

Използвайте дома си като свой помощник във възпитанието на детето

Точно както Монтесори учителят използва средата в класната стая като помощник-учител, ние можем да аранжираме дома си така, че да ни бъде от помощ.

Когато сме изморени, можем да потърсим начини домът ни да свърши повечето от работата вместо нас. Ето някои примери за това:

  • Винаги когато правим вместо детето си нещо, което то би могло да свърши и само, можем да направи малка промяна, така че да успее да се справи без помощ – и в крайна сметка да снемем известен товар от плещите си. Например можем да сложим лъжица в кутията със зърнената закуска, за да може само да си я сипва на закуска. Ако събаря всички салфетки на земята, може да потърсим начин да оставяме по няколко салфетки на чинията му и да държим кутията с останалите извън досега му. Вариантите са толкова, колкото успее да роди въображението ни.
  • Ако осъзнаем, че често повтаряме „не“, можем да потърсим начини, да променим средата.
  • Ако установим, че детето е прекалено зависимо от нас, можем да намерим начини да включим в ежедневния си ритъм неща, които да прави самостоятелно.
  • Ако забележим, че отделяме много време за подреждане, можем да намерим начин да ограничим броя на играчките. Можем да подберем по-внимателно кои от тях да оставим, като наблюдаваме към кои от тях детето ни вече не проявява интерес, или да потърсим как да му помогнем да надгради уменията, които са му нужни да подрежда само след себе си.

Бъдете честни родители и давайте добър пример

Децата ни възприемат повече, като ни наблюдават, отколкото като им казваме как да се държат, затова трябва да бъдем пример за честност за тях. Трябва да ги научим, че честността е важна морална ценност в нашия дом. Без благородни лъжи.

Бих казала, че повечето хора си мислят, че са честни. И все пак малките благородни лъжи са често срещано явление:
  • Кажи му, че говоря по телефона. (Когато не искаме да говорим с някого.)
  • Какво мисля за прическата ти ли? Страхотна е. (Когато изобщо не мислим така.)
  • Нямам никакви пари в мен. (Когато някой на улицата ни поиска пари.)
Вместо това бихме могли да кажем:
  • На нежелан телефонен разговор: В момента съм уморен. Мога ли да ти се обадя утре?
  • За нечия нова прическа: Явно много ти харесва.
  • На човека на улицата: Не и днес – късмет или Мога ли да ти купя някакви плодове от магазина?

В действителност е много трудно да бъдеш любезен и честен. Това е нещо, за което трябва да се стремим да бъдем пример.

Поемайте отговорност за живота си и изборите, които правите – така и детето ви ще се научи на същото

В живота има много трудности или предизвикателства, които не можем да променим. Но можем да си дадем сметка, когато някои от главоболията в живота ни са в резултат на изборите, които сме правили.

Можем да бъдем пример за децата си как да приемат отговорността за изборите, които правят, като коментираме на висок глас, когато се сблъскаме с дразнещ проблем. Влакът пак закъснява! Благодарен съм, че живея в град с обществен транспорт, но днес нямам много търпение. Следващия път можем да тръгнем по-рано. Можем да се наблюдаваме безпристрастно отстрани, за да си дадем малко пространство, за да се успокоим, да сменим гледната си точка.

Всеки родител греши, но не всеки умее да се поучи от грешките си

Когато допуснем грешка, ни е много лесно да обвиним някого или нещо за това. Например детето ни ни е подлудило и сме загубили самообладание.

Така, както поемаме отговорност за решенията си, така трябва да носим и отговорността за грешките си. Ще има дни, в които няма да имаме достатъчно търпение. Когато бъркаме нещо. Когато разочароваме детето, партньора или себе си.

Това, че правим грешки, означава, че имаме възможността да се извиним и да помислим какво бихме могли да направим вместо това.

Винаги мога да кажа на детето си (или на когото и да било другиго): Много се извинявам. Не биваше да… Можех да кажа/направя…

Това е много по-важен пример за детето ни, отколкото да обвиняваме някого другиго. Така то вижда, че се учим от грешките си и винаги се опитваме да направим по-възпитания избор. Както и че никой, дори и родителите му, не е идеален.

Празнувайте постигнатото

Понякога сме толкова заети да правим нещата по-добри, че забравяме да погледнем в настоящето.

Често забравяме да си кажем: Правим достатъчно. Даваме най-доброто от себе си.

Предпочитам да си представям, че ние сме чаши, пълни догоре с вода. И не търсим някой друг, който да ни напълни – партньора, децата ни, ние самите – пълни сме такива, каквито сме.

Лично на мен това ми дава огромно чувство на облекчение. И не значи, че ще спра да се уча и да се усъвършенствам, а просто, че се чувствам добре такава, каквато съм днес. Означава, че смятам, че мога да съм по-полезна за хората в живота ми, включително и за децата си.

Също така обичам да гледам на децата като на пълни чаши. Те правят всичко възможно с това, което са днес. Ние можем да ги подкрепяме, без да се разочароваме от тях или да им се ядосваме. Без да вършим тяхната работа. Просто да сме до тях.

Статията е базирана на откъс от книгата  „Монтесори за малкото дете“ от Симон Дейвис, предоставен любезно от издателство „Изток-Запад“