„Мечката и лошата дума“ – приказка за лека нощ (текст+аудиоверсия)

„Мечката и лошата дума“ – приказка от Ран Босилек

В един прохладен есенен ден един дървар бродел из гората, търсейки сухи клони за огрев, които да отсече. Дърварят бил добър човек, който обичал природата и животните.

Докато си вървял, внезапно чул странно, жално скимтене, което идвало от близките храсталаци. Изпълнен с леко безпокойство, дърварят се замислил дали звукът не е от някое опасно диво животно.

В гората често можело да се срещнат вълци и мечки. Въпреки това, той решил да разрови храстите и да види какво всъщност има там. Взел брадвата си и отсякъл бодливите клони, които заставали на пътя му, a звукът от скимтенето ставал още по- силен.

Когато дърварят разтворил клоните, пред очите му се открила трогателна гледка. Там имало малко кафяво мече, което било заплетено в бодливите храсти. То се борело отчаяно да се освободи, но малките му лапички били заклещени.

Когато видяло дърваря, погледът му се изпълнил с уплаха и безсилие. Дърварят прибрал брадвата си и бързо протегнал ръка към малкото мече, опитвайки се да му помогне.

Когато видяло дърваря, погледът му се изпълнил с уплаха и безсилие. Дърварят прибрал брадвата си и бързо протегнал ръка към малкото мече, опитвайки се да му помогне.

Мечето обаче се съпротивлявало с всички сили, мислейки си, че дърварят е дошъл да го убие. С внимателни, спокойни движения, той освободил лапите му, след което го извадил от храстите.

Очите на мечето блеснали от радост, че вече е свободно. Дърварят му казал:

– Не се бой, меченце, няма да ти направя нищо лошо. Сигурно си гладно и жадно. В този момент той му подал парче хляб и вода от манерката си.

Мечето първо ги подушило предпазливо, а след това жадно отпило от водата и си отхапало от хляба.

– Какво правиш тук самичко в гората? – попитал го дърварят.

– Загубих се и търся мама.

Тя изчезна, докато тичах след една пеперуда. Когато се обърнах, вече я нямаше – отговорило мечето.

– Не се бой, майка ти сигурно е наблизо и също те търси.

Изведнъж от гората се чули стъпки и изскочила голяма мечка. Дърварят осъзнал, че това е майката на малкото мече. Тя го гледала свирепо, защото си мислела, че той иска да нападне малкото ѝ.

Приближила се и започнала да ръмжи ядосано.

– Мамо, не го нападай! Той ме спаси, бях се заклещил в храстите, докато те търсех – казало разтревожено мечето и се затичало към майка си.

Мама Мецана се зарадвала, че малкото ѝ е живо и здраво и го прегърнала силно. Тя погледнала към дърваря и му кимнала в знак на благодарност. 

– Благодаря ти, няма да забравя доброто, което си направил – казала на тръгване мечката.

От този ден нататък дърварят често се връщал в тази част на гората, надявайки се да зърне мечката и нейното малко мече. 

От тях нямало и следа, но дърварят скоро започнал да забелязва нещо странно. На една и съща поляна в близост до мястото, където за първи път бе срещнал мечето, го очаквала плетена кошница, в която имало свежи, ароматни ябълки.

Скоро той разбрал, че те са дар от мечката, която искала да изрази своята благодарност. Дърварят се усмихвал всеки път, когато намирал този мил жест, и осъзнал, че мечката не е забравила доброто, което той бе сторил за нейната рожба.

Един ден, докато отивал да сече дърва в гората, дърварят видял мечката на поляната. Той се зарадвал да я срещне, а тя го поздравила приятелски и го заговорила.

 Двамата разговаряли дълго, като всеки разказвал за своя живот, радости и тревоги.

От този ден нататък мечката и дърварят станали добри приятели. Мечката често го канела в хралупата си, където го нагостявала с мед от диви пчели и сочни плодове, събрани от гората.

Дърварят пък й носел дърва за огрев и я учел на човешките обичаи. Той ѝ разказвал весели истории за селото, в което живеел, а мечката го слушала с интерес и любопитство.

Една сутрин, докато си говорели, дърварят се замислил за нещо, което го тревожело от известно време. Винаги, когато бил близо до мечката, той усещал животинската ѝ миризма, която изобщо не харесвал.

Чудел се какво да направи и накрая решил да бъде честен с мечката, защото ѝ имал доверие. 

 Погледнал я в очите и ѝ казал: 

 – Ех, Mецо! Ти си добър приятел. Всичко ти е хубаво, без едно. Да ти кажа честно, дъхът ти… мирише доста лошо.

Когато чула думите на приятеля си, мечката се почувствала засегната. Сърцето ѝ се свило от мъка, тъй като никой досега не ѝ бил казвал такова нещо.

Тя се обърнала с гръб, за да не види дърварят мъката в очите ѝ, от които капели сълзи. 

– Какво има, Мецо, защо мълчиш? – попитал дърварят, който така и не осъзнавал колко обидни били думите му.

– Нищо, нищо няма, залютя ми на очите от вятъра – казала мечката, опитвайки се да прикрие тъгата си.

 Дърварят си взел довиждане с нея и се запътил към дома си, доволен, че най-накрая е споделил това, което не харесва в Мецана.

Тя обаче не можала да заспи цяла нощ и тъгувала.

 След няколко дни те отново се срещнали в гората. Дърварят подпрял брадвата си до дънера.

Мечката погледнала към дърваря и решила да направи нещо изненадващо. Тя взела брадвата в лапите си, погледнала право в очите на дърваря и с решителност му казала:- Чуй ме сега, приятелю, вземи тази брадва и ме удари силно по гърба. Дърварят бил изненадан и объркан и отказал да изпълни желанието ѝ. 

– Но аз съм ти приятел! Не мога да те ударя! – повтарял ѝ той.

Но мечката настоявала отново и отново, с такава убеденост, че накрая дърварят се съгласил, макар и неохотно. Той взел брадвата и ударил Мецана по гърба. Тя стиснала зъби и понесла смело удара, без да издава нито звук.

Минали много години от тази случка. Дърварят ходел редовно в гората, но мечката вече не се появявала. 

 Един ден, вече побелелият и остарял дървар, видял Мецана и ѝ казал: 

 – Добра среща, Mецано! Ще бъдем ли пак с теб другари, както преди?

Тогава мечката го погледнала и му показала белега от удара по гърба. 

 – Виждаш ли? Раната заздравя и я забравих отдавна. Само че лошата дума, която ми каза преди години, още не мога да забравя.

Дърварят осъзнал грешката си и помолил Мецана за прошка. От този ден нататък двамата отново били приятели, но дърварят винаги внимавал с думите си, разбирайки, че те болят повече и от най-дълбоката рана.

Адаптация на приказката: Roditel.bg