Грозното патенце – приказка (текст+аудио)

Под храстите в градината на стара ферма се излюпили патенца. Едно по едно те се подавали от черупката, а най-последното се излюпило от най-едрото яйце. Всички патета били малки, жълтички и пухкави, освен последното. То било толкова едро, сиво и различно от останалите, че отначало майка му го помислила за пиле. Перата му били груби и сиви, краката му – по-дълги, а тялото му – значително по-голямо от това на братята и сестрите му.

– Може би външният му вид е странен – мислела си майка му – Но то е мое дете и е толкова способно във водата. Ще го обичам както обичам и останалите.

Другите обитатели на птичия двор постоянно се подигравали на неговия външен вид и го наричали „Грозно“. Нещо повече – кокошките, гъските, пуйките и дори собствените му братя и сестри го кълвели, скубели и блъскали безмилостно. Те го удряли с крила, скубели перата му и го прогонвали от местата за хранене.

Всеки ден за сивото патенце бил изпълнен с унижения и болка. То се опитвало да намери място, където да бъде прието, но никой не го искал близко до себе си, което карало сърчицето му да се свива от мъка. Един ден патенцето не издържало и избягало от фермата.

Летяло, летяло и стигнало до голямо блато. То още не било отдъхнало от дългия път, когато от всички страни се разнесли гърмежи и кучешки лай. Патенцето уплашено се мушнало в тръстиката и оттам с ужас наблюдавало как неговите роднини – дивите патици – падали една след друга, пронизани от куршуми.

Кучетата лаели и тичали около водата, преследвайки всяка птица, която успявала да избегне куршумите. Патенцето много се уплашило, а сърцето му блъскало силно в гърдите му. То притаило дъх, стараейки се да остане незабелязано.

Милото мъниче прекарало целия ден, сгушено в тръстиките. През нощта завалял силен дъжд, разразила се страшна буря. Вятърът свирел, а капките дъжд се сипели като ледени стрели върху малкото му тяло. Премръзнало и гладно, патенцето напуснало блатото и отново тръгнало на път. С всяка стъпка се чувствало все по-слабо, изтощено и гладно. Минавало през полета и горички, край реки и пътеки и търсело място, където да намери дом и спокойствие.

Най-после се добрало до къщичката на една бедна старица. Тя се смилила над патенцето и го приютила в дома си. Патенцето било благодарно за нейното гостоприемство и се свило на топло до огнището, за да си почине от дългия път. Старата жена недовиждала и го помислила за пиле. Тя много искала някой ден то да й снесе яйце и затова го хранела усърдно с царевица и жито. Патенцето се почувствало по-добре под нейните грижи и вниманието, което получавало, го карало да се чувства поне за малко прието и обичано.

Но спокойствието му било за кратко, защото, освен стопанката, в малката къщурка живеели и един котарак, който умеел да мърка, когато му погалят козината, да извива гръб и да оставя следи по пода с ноктите си, както и една късокрака кокошчица. Двамата се мислели за много умни и много красиви.

– Какво е това странно пате, което се настани в нашия дом? – шушукали си те.

Непрекъснато се подигравали на малкото патенце и един ден то не издържало и напуснало дома на старицата. Пътувало дни наред и търсело място, където да намери спокойствие. Най-накрая клетото патенце стигнало до едно езерце и заплувало.

Внезапно в небето се показали няколко великолепни бели лебеда. Те забелязали патенцето и се спуснали към него с любопитство. „Сигурно ще ме убият, защото им загрозявам езерцето“ – помислило си патенцето и от очите му се отронила една сълза. „Е, поне това е краят на мъките ми“ – си казало отчаяно и навело главата си към водата.

Но какво видяло в прозрачната езерна повърхност? То вече било пораснало. А в отражението на водата се виждала не някаква сива и грозна птица, а бял и строен лебед. То гледало изумено своя образ и се чудело какво е станало с него. Патенцето осъзнало, че вече не е това малко, сиво и непривлекателно същество и че най-накрая е сред своите роднини, които го гледали с любов и уважение.

В този момент до брега дотичали две деца.

– Вижте, дошъл е нов лебед! – завикали те. – Той е най-красивият от всички!

 

Ханс Кристиан Андерсен