Хапането при децата – на какво се дължи и как да реагираме?

дете хапе

Защо хапят малките деца? Това проява на агресия ли е? Дали пък мъниците не искат да ни кажат нещо с това действие? Как реагираме ние? Правилна ли е нашата реакция? Как да помогнем на детето си да спре да хапе? Вижте някои отговори, базирани на книгата „Най-желаното дете ме докарва до лудост“ на Даниеле Граф и Катя Зайде, достигаща до българските родители благодарение на издателство „Колибри“.

Защо малките деца прибягват до хапането?

Better Writer Ad

Децата разбират това, което ние казваме, много преди да се развият способностите им самите те да се изразяват ясно. Обикновено минава доста време между синхронизирането на инструментите за звукообразуване в тялото на мъничето, така че да се изговарят разбираеми думи, и складирането в мозъка му на цяла колекция от думи и изрази, техните значения и емоционалното оцветяване на гласа. Някъде между първата и втората годинка, двигателните способности на децата са толкова съзрели, че те произнасят първите си думи или правят съответните жестове. Така започват да дават израз на своите представи и желания, да показват съпротива или страх. Невинаги обаче тези изразни средства съответстват на обществено признатите норми.

Когато едно дете на възраст между 1 и 3 години попадне в ситуация, която претоварва комуникативните му способности, то автоматично посяга към възможностите на невербалната комуникация, за да съобщи своите чувства или желания. Хапането, блъскането, удрянето, щипането или плюенето са такива инструменти. За разлика от възрастните, децата нямат още зрял контрол над импулсите си. В ситуации, в които не могат да се изразят достатъчно добре чрез езика, те „отговарят“ като извършват някое от тези агресивни действия. 

Хапането като видимо агресивен акт е типичен пример за това. Когато малкото дете ухапе други деца, винаги има разбираема – поне за мъничето – причина. Често се случва в ситуация на защита, когато друго хлапе отнеме нещо на хапещото дете. Понякога мъниците хапят, за да сигнализират, че някой се приближава прекалено близо до тях, което означава, че нарушава личната територия на сигурност. Случва се родители или братя и сестри да бъдат захапани от любов или пък от дързост, въпреки че хапането е обществено неприемлив опит да се общува с другите.

Хапането като опит за комуникация

В детската градина едно малко дете ухапва друго без никаква видима причина, просто се приближава до приятелчето си и да го захапва по ръката например. Това действие се възприема от родителите на хапещото дете, от майките и бащите на другите малчугани в детската градина, а вероятно и от персонала на детското заведение като „злодеяние“. Но това е грешна интерпретация на ситуацията от страна на възрастните. Хапещото дете използва тази несполучлива стратегия, за да влезе в разговор с другите мъници. Защото, когато се приближава до другото дете, което тъкмо си играе с дървеното влакче например, и „просто така“ го захапе, тогава „злосторникът“ всъщност вероятно иска да каже: „Мога ли да играя заедно с теб?“ или „Хей, точно исках да си поиграя с това влакче. Дай ми го!“

Тъй като хапането, естествено, не се възприема от другите хлапета като нещо положително, този опит още от самото начало е обречен на неуспех. Детето, което хапе, остава неразбрано и най-вероятно трудно ще намери приятели, които да играят с него. Това е извънредно тъжно и обезсърчително. 

Този комуникационен проблем обаче може да бъде разрешен. В ситуация, в която хапещото дете се приближава към друг малчуган, който държи играчка, трябва родителят или учителката (възпитателката) веднага да застанат до него и да му кажат: „Искаш ли да си играеш с твоето приятелче и с влакчето? Хайде, попитай го учтиво!“ След това възрастният може да изрече молбата вместо детето: „Може ли моето дете да си поиграе с теб? Влакчето изглежда много интересно“. Така детето едновременно с естественото езиково упражнение се учи и да установява контакт. Заедно с това възрастните са толкова близо до детето, че биха могли да предотвратят нараняване на другото. 

При цялото ни разбиране за поведението на хапещите деца все пак сигурността е нашият висш приоритет: никой не трябва да бъде хапан само защото едно мъниче още не се е научило да се изразява правилно. Но също така е важно хапещото дете да не бъде заклеймявано. Винаги ще се намерят родители, които в своето притеснение да обвинят провинилото се мъниче, че го е направило нарочно. Това просто не е вярно. Тези деца имат нужда от повече внимание, докато се научат да говорят достатъчно добре.

Хапане от гняв

Ако детето хапе, защото друго хлапе иска нещо да му отнеме, то прави това най-вече от гняв. Или не може да се изрази езиково, че иска да задържи играчката, или пък гневът го обзема така силно, че импулсивно посяга да хапе. В такива ситуации родителите казват силно „Спри!“ или „Не!“, но не бива да се хранят големи надежди, че подобни действия ще бъдат избягвани от детето в други ситуации на стрес. Просто импулсите са прекалено силни. 

Много родители се опитват да откажат мъничето си от хапането, като му повтарят, че това предизвиква болка у другия. Надяват се, че обяснението един ден все пак ще достигне до хлапето и че то ще престане да хапе. В действителност обаче едно толкова малко дете не би могло да разбере как се чувства ухапаното му другарче, защото още му липсва способността да си представи другата гледна точка. Затова тази стратегия, прилагана от възрастните, не е особено успешна. По-добре би било да се покаже на детето как импулсът да хапе може да бъде отклонен и заменен с нещо друго. Методите, които по неопасен начин намаляват напрежението, без другите да бъдат наранени, могат да бъдат например удари по нещо безопасно, което играе ролята на боксова круша, крещене в „гневна“ възглавница, силно тропане с крак, блъсване на вратата, дълбоко поемане на въздух, тичане на няколко кръгчета около къщата или ритане на топка в празна футболна врата.

Колкото по-малко е детето, толкова е по-невъзможно да се приложи някой от изброените методи. Причината е, че базисните възможности за изразяване са заложени в мозъка от самото начало – дължим ги на животинската си природа, докато обществено приемливите алтернативи (техниките за успокояване) трябва тепърва да бъдат усвоявани. За целта в мозъка трябва се създадат нови нервни линии и връзки. Тоест, с течение на времето, някъде към възрастта, в която детето тръгва на училище, то вече ще може да използва други техники за успокоение и вече няма да му се налага да хапе.


Хапане от любов

Хапането в мигове на нежност, например при гушкане, също е непохватен опит за комуникация. Често детето е така щастливо и вътре в него кипи такава любов, че тялото има нужда от отвеждащо напрежението, посредническо действие, за да може да издържи на силата на тези чувства. Мозъкът изпраща импулс до челюстта, тя захапва – и извежда навън вътрешното напрежение. Затова този вид хапане се нарича „от любов“.

За съжаление нещата обаче са по-скоро трагични, когато повечето родители в момента, в който детето по свой начин казва „Обичам те!“, реагират с бурна реакция на защита. Изкрещяват силно, викат ядосано „Неее!“ и смъкват мъничето от скута си. Това донякъде е разбираемо, тъй като хапането от любов причинява силна болка. Въпреки това реакцията не е препоръчителна. В най-лошия случай тя дори води до подсилване на хапането, защото точно в тази възраст детето се учи да прави причинно-следствени връзки. Когато мъничето захапе, чуе родителите си силно да викат „Не!“ или „Ох!“, то разбира, че става нещо интересно, ново и шумно. Така детето научава, че при неговото хапане (причина) следва вик от страна на родителите (следствие). И също както в тази фаза от развитието си малчуганите по 10 пъти на ден бутат чинията си от масата, за да видят дали тя отново ще падне на земята и дали пак така силно ще дрънне, те хапят родителите си честичко, за да видят дали те всеки път ще реагират така бурно. Децата забелязват само, че чрез хапането предизвикват интересна ситуация, но не и че причиняват болка на друг човек. 

За да се избегне този неприятен кръговрат, ще бъде най-добре родителят да не изкрещява силно, когато детето го захапе. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Защо по отношение на хапането родителите трябва да реагират с мимика или жест, които изразяват възможно най-малко болката и да не викат прекалено силно? Защо се препоръчва да не реагират естествено? Отговорът се намира във все още незрелия префронтален кортекс на децата. Във възрастта, в която малчуганите използват хапането като комуникация, някъде между първата и третата година, детският мозък е зает предимно със събиране и разгадаване на изражения на лицето или разбиране на принципа причина – следствие. Нервните пътища на префронталния кортекс още не са достатъчно добре функциониращи, за да съхранят автентичните реакции на възрастните.

Ще бъде добре родителите на хапещото дете съвсем спокойно да обяснят: „Боли ме, когато ме хапеш. Моля те не прави така!“ Правилно би било в тази ситуация изразът на лицето да е сериозен, но не бива да се тръгва с упрек към мъничето. То все още не разбира какво точно прави и не може да владее импулсите си. Майката или бащата биха могли да предложат алтернативни действия: „Може много силно да ме прегърнеш. Колкото можеш! Това много ми харесва!“ В такъв случай извеждането на стреса ще стане чрез мускулите на ръцете. Родителят трябва да се опита да предпази себе си. Може да го направи, като при гушкането държи така детето, че то да няма възможност да хапе. Но като цяло възрастният трябва да отделя възможно най-малко внимание на хапането. Ако от страна на родителите няма никаква реакция, неприятното поведение изчезва по-бързо, защото след причината няма следствие.

Добре е да знаем:

Езиковите способности на много малките деца обикновено не са достатъчно добре развити, за да им позволят да общуват с околните, без да възникват недоразумения. Както им трябва време, за да се научат да ходят, без да се спъват, така им трябва време и обстоятелства, в които да могат да декодират езика и да започнат да го прилагат. 

Най-добре е, когато на мъниците не им се натяква за допуснатите грешки. Възрастните трябва да останат спокойни и да бъдат великодушни към всички гореописани несполучливи начини за комуникация. Важно е да не забравяме, че на тази възраст хлапетата никога не правят нещо грешно с намерението да ядосат родителите си. Тъй като не могат да влязат в мислите на възрастните, това е невъзможно. Те грешат, защото все още се учат. Първо трябва да се запознаят със света и хората в своето обкръжение, за да намерят своето място в него. Това се случва предимно чрез наблюдение, имитация, проба и грешка. Природата ги е снабдила с всичко необходимо, за да могат да усвоят тези способности. Децата са истинско чудо, що се отнася до възможностите им да учат, но нямат все още готови мисловни модели и разбиране на междучовешките отношения в света. Нужно им е първо да изработят всичко това. За целта им трябва време и добронамерена среда.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg