Детският инат – какво да правим, когато детето повтаря „Не“ и „Няма“

Първо нека разкажа една история:

Неотдавна, докато седях в чакалнята на летището в Маями, станах свидетел на класически пример на борба за власт, който може да възникне, когато детето каже „не“ и ние се опитаме да наложим волята си.

Близо до мен бяха майка и баща от Австралия, в компанията на двете си малки деца. И двамата родители очевидно бяха изморени и изнервени. Нека просто кажем, че не бяха в най-добрата си форма. Тези моменти са познати на всички ни. Момченцето каза на майка си, че е гладно и поиска хамбургер. Майката изкомандва сина си на име Питър (когото всички от летището малко по-късно познавахме) веднага да седне. Питър, който бе на около седем годишна възраст, просто погледна майка си и поклати неодобрително глава. Майката повтори заповедта си с по-висок глас: „Казах ти веднага да седнеш!“ Тя не искаше детето да яде хамбургера си, докато стои изправено и тича из цялото летище. Питър просто се бе втренчил в майка си и не помръдваше. С това си поведение той я предизвика. Майката се разяри много бързо. Тя заяви: „Седни веднага, не ме предизвиквай! Казах ти да го направиш веднага!“ Той обаче, изглеждаше решителен и не помръдна. Повечето хора от Терминал «C» от този момент нататък станаха свидетели на диалога. Майката веднага избута сина си на пейката, хващайки го за блузата, и буквално хвърли хамбургера в скута му.

Няколко малки промени можеше да елиминират подобен развои на събитията, дори при най-инатливите и трудни деца. Трябва да погледнем от позицията на истината и да се опитаме да запазим добрите отношения, ако не искаме подобни обстоятелства да се превърнат в катастрофа за всички ни.

Правило #1. Никога не се опитвайте да наставлявате, когато положението е критично. Важно е да се има предвид, че станалото на летището е само върхът на айсберга. От начина, по който родителят и детето комуникираха тогава, стана ясно, че това не необичайна ситуация за тях. Те са я случвала много пъти преди.

Ако всичко това е възможно, предполагам, че не искате да сте като семейството на летището, търсейки начин за справяне с отрицанието на детето си. Но, истинската промяна изисква ежедневни разговори вкъщи и установяване определени граници на поведение, що се отнася до критичните ситуации, които вече са се случили. Тогава ще ви е много неприятно, когато видите подобно противопоставяне на летището.

Като начало е нужно да запомните, че това е обучителен процес, който не може да почака, докато положението стане критично, както и, че промяната не може да се случи като с магическа пръчка. Трябва да се превърне в начин, по който се разбирате с детето си всеки ден и чак след това може да видите видим резултат. Не е достатъчно само то да се научи да използва правилата, по-важното е вие също да свикнете с тях.

Правило #2. Децата не са роботи. Обърнете внимание на това, как тази майка започна разговора. Първото изречение, с което започна разговора си с Питър, бе „Седни веднага“. Тя говореше на сина си така, сякаш малкият Питър бе нейния персонален робот. Важно е да се помни, че ние нямаме контрол над децата си. Единственото, което можем да направим, е да им повлияем, да ги учим. Можем да ги мотивираме, подкрепяме и възпитаваме, но нямаме контрол над тях.

Когато започнем разговора, използвайки контролиращ и изискващ тон, е много по-вероятно да получим противопоставящ се отговор, особено от някои типове деца. Тези от вас, чиито деца са инатливи и конфликтни по природа, трябва да запомнят много добре този урок.

Никой от нас не желае да бъде контролиран. На никой не му е приятно, когато му се казва какво да прави. Никой не обича да го съдят. Същото се отнася и за децата. Важи особено за деца, които по характер са по-инатливи.

Дълбоко се съмнявам, че разговорът щеше да протече по такъв начин, ако майката внимателно бе казала на Питър: „Питър, време е да хапнеш нещо. Моля те, седни до мен и се наслади на храната си.“

Има огромна разлика между властта на молбата и тази на изискването. Много родители попадат под господството на навика да използват взискателен и контролиращ език, без дори да знаят, че го правят. Когато сме изморени или изнервени, много от нас изливаме напрежението си точно върху тези, които най-много обичаме. Тъй като нещата започват да излизат извън контрол, а децата продължават да слушат мълчаливо, ние попадаме в паяжината на навика да използваме повелителни форми, отколкото да се отнасяме към детето с повече уважение и просто да попитаме.

Работи ли през цялото време? Не, разбира се, че не. Но това е основата, на която се гради уважението. Отнасяйте се към децата си с уважение, използвайки подходящите думи и е много по-вероятно, че те ще израснат, отвръщайки ви със същото.

 

Правило #3. Създайте си навик да игнорирате «не»-то. В повечето от случаите, отказът на детето не е в състояние да причини кой знае какви щети. Случката на летището е чудесен пример за това. Ако майката поиска от Питър да седне и той, въпреки всичко й откаже, тя все още държи хамбургера в ръцете си. Може да се погрижи за останалата част от семейството, като междувременно държи Питър под око, оставяйки го без закуска. Може да го остави да се съпротивлява, без да му обръща особено внимание. Преди тя да се разкрещи, Питър не би направил сцена. Той не се опитваше да привлече вниманието към себе си, или да предизвиква какъвто и да било проблем. Всичко, което трябваше да направи тя, бе да го изчака. „Но аз не мога да приема децата ми да ми отговарят с «не»!“

Вероятно сега си мислите „Това е просто недопустимо!“. Е, време е да го преживеете. Нека погледнем реалността – без значение е дали ще приемете този факт или не. Все пак, детето вече ви е отговорило с «не». Кое не може да приемете? Може ли да продължите да претендирате, че подобно поведение е невъзпитано, след като вече се е случило? Може ли да продължите да претендирате, че не може да приемете подобно поведение, когато вече се е случило? То е факт. Дори може да изкрещите: «Не приемам да ми противоречиш!». Промени ли се нещо, след като го направихте? Можете ли да твърдите, че казаното от вас е изтрило стореното? Думите успяха ли веднага да направят детето покорно, карайки го да ви каже «Съжалявам мамо! Вземам думите си назад.» .. и някак проблема да изчезне?

Повярвайте ми, отказите, които чувате от него няма да изчезнат. Това далеч не означава да се съгласявате безропотно с тях. Означава, че приемате реалността и, че търсите варианти за действие. Има начин да научите сина и/или дъщеря си, че подобен начин на отговор на адекватно зададен въпрос, няма да им помогне да постигнат целта си. Ако детето ви отговаря с «не», тогава му създайте навик да отговаря с …

Правило #4. Установете предварително: ти казваш «не» – аз също казвам «не». Преди изобщо да стигнете до летището, да ги помолите да почистят стаята си, или да ги поканите да помогнат в читалището, създайте набор от прости и ясни правила за семейството си. Когато децата ви откажат на разумна ваша молба, нека знаят, че вие ще отговаряте по същия начин на всички техни молби, докато те не кажат «да» на вашата. Нека се върнем на примера: ако майката и бащата бяха създали правило, че когато децата откажат на молбата им, то те също може да откажат на детската такава. Ако в този момент Питър поискаше играта си, или помолеше за глътка сок, всичките му молби щяха да бъдат посрещнати с «автоматично не», докато той не благоволи да седне. Моментът, в който той седне на пейката, означава, че е казал «да» на майчиното желание. От този момент нататък, майката също може да отговаря с «да» на молбите му. Звучи просто, но наистина върши работа.

Но, нека е ясно: истинската магия тук е да успеете да докажете, че това са правилата, по който ще се води семейството у дома, в колата, по време на пазаруване в МОЛ-а, на летището и т. н.

Правило #5. Обърнете му внимание, когато отговори с «да» на молбата ви. Независимо колко време трябва да чакате, не бъдете в опозиция на детето си (освен при непосредствена опасност за живота, разбира се). Не се хабете, ако трябва се разходете из стаята, игнорирайки отрицанието на децата ви. Бъдете търпеливи и изчакайте.

След като детето отговори положително на молбата ви, не ограничавайте отговора си само до «да», а впрегнете силите си и започнете да му обръщате внимание, да го карате да се чувства значимо. Докато децата поддържат негативния си отговор, родителите трябва да положат усилия, за да ги убедят в това, че с поведението си не може да ги ядосат, да предизвикат внимание, или да им се даде някакъв отговор, различен от «не».

Препоръчвам ви да опитате. Това е подход, който се изгражда с времето. Този подход е особено добро средство за общуване с деца, характеризиращи се със силна воля, стремеж към независимост и такъв към противопоставяне. Такива деца е нужно да научат, че думите не се използват само словесни борби и като начин за осъществяване на контрол. Вместо това, светът (в лицето на мама и татко) ще се опита да ги научи, че хората няма да реагират добре на подобно негативно поведение.

Една последна забележка: стъпки 3, 4 и 5 няма да са ефективни, ако не поемете изцяло отговорността за начина, по който говорите с децата си. Ако проявявате склонност да използвате език, изпълнен със строги правила и забрани, ще откриете, че ще се борите до края на живота си с тях. Това ще ви се връща, но в много по-тежка форма, колкото по-големи стават те. Отношението, което имате към тях ще е модела, по който те ще формират своето към вас. Ако успеете да промените начина си на изказ, ще откриете, че стъпки 3 и 4 може да бъдат магически, дори за най-трудните и инатливи деца. За няколко седмици те може да станат много по-отстъпчиви и отзивчиви.

Вижте още:

„Виж какво прави синът ти“ – или как възпитаваме чрез викове

Провали ли се либералното възпитание?

Инатливите деца – има ли решение?

Родителските капани и дисциплината при децата