„Бременските музиканти“ – приказка от Братя Грим

БРЕМЕНСКИТЕ МУЗИКАНТИ

(приказка от Братя Грим)

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето, че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа; тогава господарят решил да се отърве от него. Разбрало магарето, че нищо добро не го чака и избягало. Тръгнало към Бремен — надявало се, че там ще може да стане музикант. Вървяло, вървяло и видяло едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало тежко с отворена уста, сякаш било тичало дълго време.

— Ей, Давчо, защо дишаш така тежко? — попитало магарето.

— Ох — отвърнало кучето, — защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз избягах. Но как ще си изкарвам хляба сега?

— Знаеш ли какво — рекло магарето, — аз отивам в Бремен и съм решил да стана музикант. Ела с мене — аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.

Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало много време, видели един котарак, който седял намръщен край пътя.

— Каква беда те е сполетяла, че си толкова кисел, стари Мустакане? — попитало магарето.

— Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? — отвърнал котаракът. — Остарях вече и зъбите ми се изтъпиха и затова предпочитам да седя зад печката вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз избягах. Сега се чудя какво да правя.

— Ела с нас в Бремен. Ще станем музиканти.

Котаракът, решил че това е разумно и тръгнал с тях.

Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик; на вратата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.

— Ще спукаш тъпанчетата на хората — рекло магарето. — Какво те е прихванало, че си се разкукуригал така?

— Пеех на хубаво време — отвърнал петелът, — но утре е празник, ще дойдат гости и господарката безмилостно каза на готвачката да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще кукуригам, докато мога.

— Слушай, Червеноглавчо — рекло магарето, — я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.

Това предложение харесало на петела и четиримата поели дружно.

Но град Бремен бил далече, не могли да стигнат там за един ден. Вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, където за него било най-безопасно. Преди да заспи, огледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука светлина. Казал на другарите си, че видял светлинка и че там сигурно има къща.

Магарето рекло:

— Хайде тогава да отидем там, защото тук не е никак удобно.

Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо ще му дойдат добре.

Станали и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, понеже било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.

— Какво видя, Сивчо? — попитал петелът.

— Какво видях ли? — отвърнало магарето. — Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко си хапват.

— Ето ти работа за нас — рекъл петелът.

— Ох, да бяхме ние вътре! — рекло магарето.

Мислили, мислили какво да направят, за да изгонят разбойниците, накрая решили: магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, започнали да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и от страх избягали в гората.

Седнали четиримата приятели около трапезата, благодарни и на останалата храна, и се наяли до насита. После угасили свещите и потърсили място за спане — всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.

Минало полунощ. Видели разбойниците отдалече, че в къщата вече не свети и че всичко изглежда спокойно. Главатарят рекъл:

— Не биваше чак толкова да се плашим.

Изпратил единия да види какво става в къщата. Разбойникът видял, че всичко е мирно и тихо, влязъл в кухнята, за да запали свещ. Като видял очите на котарака, които светели като въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха, за да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скочил, зафучал и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скочило кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето ритнало със задните си копита. Петелът пък, разбуден от врявата, изкукуригал от покрива.

Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:

— Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в крака, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива седеше съдията и викаше: „Дайте ми го тоя хайдук!“ И аз избягах колкото се може по-бързо.

Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на разбойника още му тракат зъбите от това, което разказал на другарите си.