Намерила си враната някъде бучка сиренце и кацнала на едно дърво да си похапне. Видяла я лисицата, дошла под дървото и започнала да се умилква:
– Врано, вранчке, сестрице, колко си хубава! Какви лъскави черни крила, каква горделива стойка, какъв мил поглед! О, какъв ли сладък е красив може би е гласът ти! Запей, миличка, дай да се насладя!…
Подвела се враната от хвалбите на лисицата, отворила човка и запяла:
– Га, Га!…
И сиренцето паднало от човката на враната и лисицата бързо го изяла.
Една друга врана видяла какво се случило и си казала:
– Чакай, кумичке лисичке, сега ще те науча аз теб!
Взела тая врана в човката си един голям бял камък, който много приличал на буца сирене, и кацнала на едно дърво.
Дошла кума Лиса. Оттук се увърта с опашка, оттам се увърта и пак почнала да хитрува и на враната комплименти да прави:
– Каква си хубава, миличка Вранке! Какви пера! Какви очи! О, пък гласът ти! Колко ли красив трябва да е той! Запей, миличка, запей, та сърцето ми да зарадваш!
И враната само това и чакала, отворила човка и загракала:
– Га, Га!…
Протегнала се кума Лиса за сиренцето, но то не било сирене, а тежък камък.
Тежко паднал той и счупил муцунката на кумицата-лисицата. Заболяло я и тя горчиво заплакала. Чули даже и кокошките и от радост си навирили опашките.
