Не осъзнавах колко досадно може да е поведението ми, докато не създадох копие на себе си - Roditel.bg

Преди да имам дете, имах много ясна представа за това какъв човек съм. Смятах се за сравнително търпелива, логична, спокойна и – нека бъдем честни – доста по-поносима от повечето хора. Не бях от онези, които повтарят едно и също по пеXт пъти, които обясняват очевидното или които казват „след малко“, а имат предвид „след неизвестно време“.

После се роди синът ми. И някъде между първия „мамо“ и стотното „ще стане, спокойно“, започнах да чувам собственото си поведение… но отстрани.

Първият шамар: репликите

Един ден казвам:
— „Хайде, тръгваме, закъсняваме.“

Детето, без да вдигне поглед:
— „Спокойно де. Няма нужда от нерви.“

Спокойно де.
Няма нужда от нерви.

Реплика, която съм използвала толкова пъти, че вече е регистрирана като семеен девиз.

После дойде тонът

Не думите. Тонът.

Онзи леко раздразнен, леко възпитан, леко пасивно-агресивен тон, с който казваш:
— „Добре, както искаш.“

Един ден детето ми каза същото:
— „Добре. Както искаш.“

И ако някой ми беше пуснал запис, щях да се закълна, че съм аз.
Само че по-ниско на ръст и без новопоявили се бръчки около очите.

Навикът „само след малко“

— „Мамо, може ли?“
— „Само след малко.“

След малко никога не идва.
Но детето не знае това, докато не започне да го използва.

— „Сега ли ще се обличаш?“
— „Само след малко.“

След 10 минути:
— „Готов ли си?“
— „Е, казах ти след малко.“

И ето ме мен — ядосана, че някой не спазва срокове, които аз самата съм измислила.

Забележките

Аз:
— „Яж по-бавно.“
— „Не така.“
— „Внимавай.“
— „Пак ли така?“

Детето:
— „Мамо, не е добре да пиеш кафе толкова късно.“
— „Мамо, много си на телефона.“
— „Мамо, защо пак въздишаш?“

Извинявай?!
Аз ли те възпитавам или ти мен?

Черешката на тортата: драматичните въздишки

Онези въздишки, които не означават нищо конкретно, но казват:
уморена съм, всичко е на мен, никой не ме разбира.

Един ден детето въздъхна.
Но не просто въздъхна.
Въздъхна дълбоко, театрално и с поглед в нищото.

— „Какво има?“ — питам.
— „Ех… нищо. Просто съм уморен.“

Поздравления.
Създадох мини версия на себе си.

Тогава разбрах

Не осъзнавах колко досадни са някои мои навици, докато не ги видях върнати обратно – без филтър, без самокритика и без чувство за мярка.

Децата не ни имитират, за да ни дразнят. Те просто ни слушат. Гледат ни. И правят същото като нас. И като добавим към това си силата на гените, нещата са си направо плашещи.

Какво правя сега? (или поне се опитвам)

Опитвам се да казвам по-малко „само след малко“.
По-малко „спокойно де“.
По-малко въздишки.
По-малко критични забележки

Не винаги успявам. Но когато детето каже нещо и ме подразни, вече знам – вероятно съм го чувала първо от себе си. И това, честно казано, е най-добрият урок, който майчинството ми е давало досега.