Отровната родителска любов

Давам си сметка, че това заглавие със сигурност ще предизвика възмутения въпрос: „Как може родителската любов да е отровна?!“ Затова отговарям веднага: Да, може!

Много родители, в стремежа си да дадат любов и сигурност и да осигурят безпроблемен, лесен живот за децата си, всъщност ги осакатяват като личности и тровят живота им. Криворазбраната родителска любов, изразена в прекомерна, обсебваща грижа, свръхзащита и свръхродителска амбиция, са отрова за самочувствието на детето и неговия интегритет в социума и възпрепятстват неговата жизнена активност и сексуална удовлетвореност като подрастващ и възрастен.

Любовта на родителя е духовно и биологично обоснована: тя го мотивира за големите, често изтощителни грижи по детето, за да го направи отговорен, самостоятелен човек. А на детето – да получи усещане за принадлежност, позитивна оценка, самочувствие на умеещ и справящ се, за да може после – като възрастен, да дублира този модел в своето родителстване. Така се продължава човешкият род.

Да обичаш детето си обаче не е достатъчно. Нужно е да знаеш как да изразяваш любовта си и как да не я показваш. А това, ако не ти е вродено като усет (нарича се емоционална интелигентност), е въпрос на личностно съзряване на индивида, станал родител и на неговото желание да възпита сам себе си, преди да започне да възпитава дете. Говоря за самовъзпитание, преди възпитанието, говоря за образование – съзнателно образование на родителя като такъв. За това, Слава Богу, вече има много начини – чрез книги, семинари, работа с педагози и психолози Важно е човек да осъзнае своята отговорност и изрази готовност да изгражда себе си като родител, а това означава да се развива и като личност. Ние не се раждаме научени, но се научаваме на всичко, което искаме.

Същността на родителската любов е да се полагат грижи за израстването на детето, а това практически означава готовност за неговото отделяне – физически и емоционално. Това отделяне става на всеки етап от живота на детето.

Първият такъв момент е отбиването на детето от майчината гръд. Следват: прохождането, раздялата с памперса, личният тоалет, самостоятелното ядене, обличане, игрите, тръгването на училище… Всяко едно от тези щастливи събития бележи порастването на детето. Целта е то „да се пусне от полата на майка си“, да се научи на самостоятелност, за да поеме по своя път като самоуверен, пълноценен човек.

И ето тук е моментът, в който голямата, топла и безусловна родителска любов може да се превърне в голяма отрова за детето. Това е нежеланието (или неумението) на родителя да изгради самостоятелност у детето и да го остави да върши нещата самостоятелно.

Родителската любов и възпитанието не са едно и също нещо. Много родители приемат като фикс идея да бъдат перфектни, да дадат най-доброто на децата си, да им спестят проблеми. Родителската философия „да му е леко на детето“ и гледането „като писано яйце“ не вършат добра работа. Това не е добро родителстване. Това е осакатяващо родителстване. Така животът на детето не става по-лек, а по-труден. Така то не се научава на най-важното – да се справя само.

• Родителска любов ли е храненето на три годишно дете в устата?
• Родителска любов ли е плашенето на детето („за негово добро“) с Торбалан, тъмното или лоши приятели?
• Родителска любов ли е сравнението на детето в негативен план с Иванчо и Марийка (пак за негово добро)?
• Родителска любов ли е да задоволяваш всяка прищявка на детето „за да не му липсва нищо“?
• Родителска любов ли е да вземаш кредити за скъпия му телефон, маратонки, абитуриентски бал и друго подобни „луксове“, за да е то „като другите“ и „за да има самочувствие“?
• Родителска любов ли е подаръкът за 14-тия рожден ден на дъщерята – интимна епилация+ноктопластика?
• Родителска любов ли е да плащаш сметките на здрав-прав 30 годишен син и да ти оправяш хаоса в живота му?

Не, това не е родителска любов! Това е родителско невежество и безотговорност. Това е родителски страх, че детето няма да се справи, няма да има самочувствие и да – при това положение, то наистина няма да се справи и да има самочувствие.

Прекомерните родителски грижи отнемат на детето възможността за сблъсък с външния свят, чрез който то се адаптира към него, развива себе си и се научава на самостоятелност и справяне. За родителя е по-лесно да задоволи поредната прищявка на детето си, отколкото да му откаже и в това е най-голямата грешка. По-лесно е да включи телевизора или да му купи таблет, отколкото да разговаря и поиграе с него. По-лесно (за родителя) е да режисира живота му, отколкото да го остави само да се справя (защото мисли, че не може или че е още рано или…?).

Като цяло, децата, отгледани в такава среда, се развиват като:

• Незрели, инфантилни индивиди. Ще ги разпознаете по вялото ръкостискане и криещият се поглед;
• Не умеят да вземат самостоятелни решения, не поемат отговорност за постъпките си и винаги някой друг им е виновен – учители, съученици, родители или Еди-Кой си;
• Не умеят да губят и изпадат в емоционална фрустрация, прерастваща в различни видове невротизъм и психосоматика;
• Трупат в себе си напрежение, което разтоварват чрез различни видове зависимости: храна, алкохол, хазартна, наркотична зависимост, РС-зависимост, а непросветеният родител плаща тези „удоволствия“;
• Трудно създават пълноценни връзки, основани на уважение и разбиране, а търсят доминантност;
• Изпадат в емоционални кризи при всяко препятствие и трудно продължават напред;
• Неуверени са в себе си, не успяват да различават опасностите в живота и да реагират адекватно;
• Изпадат в агресивни изблици, дори и към родителя, защото усещат живота си контролиран, но са неспособни да го поемат в свои ръце;
• Не реализират мечтите си, а сляпо следват наложените амбиции и т.н.

Детето не трябва да е самоцел в живота на родителя, защото детето е човек със свои цели. Родителят трябва да му помогне да открие тези цели и да го подкрепя и мотивира в тяхната реализация.

Родителят трябва да научи детето как да прави нещата и да го остави да се справя само, за да изгради то свой собствен начин за справяне.

• Оставете проходилото дете да става само, когато падне. То знае как, това е вроден инстинкт.
• Оставете двегодишното дете да се храни само.
• Оставете петгодишното дете да се облича само и да си връзва обувките само.
• Оставете първокласника сам да подрежда и да носи раницата си, сам да учи уроците си и да избира спортовете и приятелите си.
• Оставете пълнолетното си отроче само да оправя хаоса в живота си – професионален, финансов, личен. Оттеглете се, задължително се оттеглете и не се месете в решенията му.
• Насочвайте го, показвайте му – един, два, три пъти … и го оставете да прави нещата по своя си начин, за да открие само правилния.
  

Детето ще пада, ще се удря, ще се цапа, ще плаче, ще греши, ще има трудности, ще има кризи, ще има проблеми – това е нормално, това е животът и вие, колкото и да се стараете, нищо не можете да му спестите.

Животът не спестява нищо на никого. Приспособимите преодоляват трудностите. Неприспособимите – затъват в трудностите! Когато видите това, показвайте на детето грешките му, помогнете му да се учи от грешките си, насочете го как биха могли да бъдат нещата, подкрепяйте го, мотивирайте го, бъдете плътно до него, но нищо, нищо, нищо не правете вместо него. Внимавайте за неговата безопасност, но го оставете да прави нещата само.

Ако мислите, че детето ви не може – вие го тровите с тази мисъл. Отнемате му радостта да се научи да се справя само, отнемате му самочувствието на можещо да прави и да мисли самостоятелно.

Детето може, то иска да може – това е вроден човешки стремеж. Също, както любовта.

Автор: Събка Дякова-Чехович,
психолог, гр. Пловдив
Автор на книгата „Фитнес за женската душа“
сайт: www.harmonia-center.com