Съвременната родителска обич – как възпитаваме разглезени деца

„Децата – това е нещо свято!“

„Само най-доброто за детето ми!“

„Нека поне детето си поживее.“

„Децата са цветята на живота!“

„Не се тревожи, сине, татко ще оправи всичко.“

 

Тези постоянно повтарящи се рефрени страшно ми омръзнаха. Казвам го и като настоящ родител, и като бившо дете, и като бъдещ дядо.

А може би трябва да спрем да ги обгрижваме толкова тези деца?

А може би е време да се държим с тях нормално, по човешки?

 

Лично аз се радвам, че не съм се родил в нашето време. Твърде много любов се лее наоколо. Едва си се родил и те превръщат в любима кукла. Мама, татко, бабите, дядовците, всички започват да изливат върху теб нереализираните си инстинкти и потиснати комплекси. Хранят те три пъти по-често, от колкото се нуждаеш. Викат детски масажист. Обличат те в джинси и ризки, с които предизвикват всеобщо умиление, въпреки че още дори не можеш да седиш. А ако си момиче, още на втората ти годинка ти пробиват ушите, за да можеш да носиш златните обици, подарени от леля ти Даша.

Към третия ти рожден ден играчките не се побират в детската, а към шестия са навсякъде из апартамента. Почти ежедневно те водят на мола, първо по магазините за детски дрехи, а после в ресторантите за бързо хранене и детския кът. Особено любвеобилните майки или баби спят с теб в леглото ти до 10-годишна възраст, докато не стане едва ли не закононаказуемо. А, да, да не забравя! Таблет! Детето задължително трябва да има таблет. А също и айфон. От тригодишна възраст. Защото Сергей има, а майка му има по-малки доходи от нашите. И даже Таня от съседната група има таблет, а живее само с баба си.

 

С училището „кукленият“ период приключва и започва „изправително-трудовият“. Любящите родители най-накрая осъзнават, че са омазали нещата. Детето е с наднормено тегло, неприятен характер и синдром на дефицит на вниманието. Всичко това ги вдъхновява за достигането на ново, по-високо ниво в увлекателната игра, наречена „Родителска любов“. Това ниво се нарича „Консултирай се със специалист“. Започват ентусиазирано да те влачат по диетолози, педагози, психоневролози и за всеки случай отделно психолог и отделно невролог. Цялата рода търси някакво чудодейно хапче, което да постигне вълшебни оздравителни резултати, като при това да не се налага да се променя собственият подход за възпитание на детето. На тези езотерични практики се хвърлят сума ти пари, време и нерви. Постигнатият резултат е 0,001% подобрение.

 

За този период е също характерен и отчаяният опит да се приложат правилата на желязната дисциплина и безупречната трудова етика. Вместо да се опитат да увлекат малкия човек с нещо интересно и полезно, вместо да му дадат повече свобода и отговорност – родствениците започват да общуват предимно чрез викове и плесници.

В резултат на това детето се научава да върши всичко под заплаха от наказание и загубва всякаква способност самостоятелно да се заинтересува от нещо.
Когато безполезността на положените усилия стане очевидна, започва етапът на родителското пасивно-агресивно примирение. Внезапно почти всички родители започват да мразят децата си: „Ние направихме всичко за теб, а ти!“. Като тази ненавист се изразява предимно по два начина – едните родители капитулират напълно и изпращат отрочето си в образователно учреждение закрит тип (държавно военно училище или елитна английска школа ), а другите си залепят на челото табелка с надпис „Ти си моят кръст!“.
Примирени, че нищо хубаво не се е получило от тяхното дете, родителите продължават да се грижат за вече отдавна порасналия Тисимояткръст. Освобождават го от военна служба, записват го да учи платено висше, купуват му апартамент и кола, гледат да „го уредят“, доколкото могат. Ако по природа Тисимояткръст не е особено емоционален, тази стратегия даже води до някакви приемливи резултати – израства психически увреден, но като цяло порядъчен гражданин. Но много по-често за излекуването на раните, нанесени им от излишъка родителска любов, децата заплащат скъпо – със здравето си, живота си, душата си.

 

Днешният култ към децата всъщност възниква не особено отдавна – преди някакви си 50–60 години. И до голяма степен е едно изкуствено явление, какъвто е и ежегодно изскачащият от маркетинговата кутийка кока-колен Дядо Коледа. Децата са най-мощният инструмент за повишаване на потребителското търсене. Всеки квадратен сантиметър, да не кажа кубичен милиметър от детското тяло отдавна е поделен между производителите на продукти и услуги за деца. Все пак, да накараш човек да се обича и грижи за себе си така маниакално, е доста трудна задача.

А любовта към детето е базов инстинкт – само трябва да я споменеш и да включиш касовия апарат.

 

Разбира се, това съвсем не означава, че в миналото не са обичали децата. Обичали са ги и още как. Просто по-рано семейството не е било дете-центрично. Възрастните не са били безплатни аниматори, а са живели собствените си животи и постепенно, с порастването са включвали и децата в тях. Децата са били обичани, но още с първите проблясъци на съзнание са разбирали, че се явяват само част от едно по-голямо цяло, наречено „нашето семейство“. В което има възрастни хора, които трябва да се уважават, по-малки, за които трябва да се грижат, общи цели, за които трябва да се трудят, и обща вяра, към която трябва да се придържат.

В наши дни пазарът натрапва на обществото рецептата за семейството, което е изградено около детето. Това е една маркетингова стратегия, която е създадена само за да измъква пари от домакинствата. Пазарът не иска семейството да е конструирано правилно, защото тогава то ще удовлетворява голяма част от нуждите си самò, без да е нужно да купува толкова предмети, за да го постигне. Защото нещастното семейство обича да аутсорсва решението на своите проблеми. И този навик е станал фундамент на цели отрасли за милиарди долари. Идеалният, от гледна точка на пазара, баща, не е този, който прекарва почивните си дни с децата си в парка или кара колело със семейството си. Идеалният баща е този, който през уикенда ще работи извънредно, за да изкара достатъчно пари и заведе децата си за два часа в свръхскъпия и свръхрекламиран аквапарк.

 

И знаете ли какво? Хайде да заменим в този текст глагола „обичам“ с която и да е друга дума. Игнорирам, не ме интересува, безразличен съм. Защото всъщност родителската любов е просто една форма на егоизма. Свръхзагрижената майка, бащата работохолик – всичко това е само игра на инстинкти. Каквото и да ни говорят за родителския дълг и жертва, истината е, че родителството – това е едно егоистично, първично наслаждение, подобно на любовните ласки, чисто и просто биология.
Има една прекрасна индийска поговорка: „Детето е гост в дома ти: нахрани го, научи го и го пусни да си отиде“.
Да го нахраниш – всеки глупак ще се справи, да го научиш – това вече е по-сложно,

а да съумееш още от първите минути след раждането да започнеш да го пускаш на свобода – това вече е любов.

 

Статията е предоставена от издателство „Клевър Бук“ – активни карти и книги за деца.
Вижте повече тук: http://cleverbook.net/blog/category/roditeli

 

Прочетете още:

Тръшкането при децата и четирите погрешни реакции на родителите

10 начина да възпитаваме без викове, шамари и наказания

„Моля” и „Благодаря” – как да научим детето на учтиво общуване

Не искам да крещя на детето си