Възпитанието с шамари помага? Преди вярвах в това, но опитът ми показа друго.

Като майка, израснала в семейство, където дисциплината се налагаше с твърда ръка, бях свикнала с идеята, че физическото наказание е нормален метод за възпитание. Съпругът ми, отгледан по същия начин, беше убеден, че шамарите и строгите наказания са ключът към отглеждането на „добро“ дете.

И ако аз бях умерена в тези свои възгледи, то мъжът ми беше доста краен. Често влизаше в разгорещени спорове с други родители, защитавайки своя подход. Смяташе, че шамарите са единственият начин да отгледаме дисциплинирано и отговорно дете, и не допускаше, че може да има по-добър метод. В началото на нашето родителство самата аз не се намесвах активно в методите му, вярвайки, че той знае най-добре.

С времето обаче се оказа, че съвсем не е така. Синът ни ставаше все по-неуправляем, нервен и избухлив.

На 11 години започна да лъже, да се бие в училище и да проявява агресия. Учителите често ни викаха заради поведението му, а ние бяхме в безизходица. Един ден, след поредния инцидент в клас, в който се стигна дори до риск да бъде изключен, реших да потърся помощ от детски психолог.

Психологът ми обясни, че синът ни е в доста деликатна пубертетна възраст и физическото наказание провокира у него още повече желание да не се подчинява, а и самият той копира това поведение. В процеса на разговорите стана ясно, че доверието му към нас е почти рухнало и той използва лошото поведение като форма на отмъщение. Бяха ни предложени конкретни методи и стъпки, които и двамата с баща му трябваше да спазваме. В същото време трябваше да покажем на детето си ясни очаквания за неговото поведение.

Няма да крия, че не беше лесно да убедя мъжа си, че трябва да променим подхода си, а и той самият трудно сдържаше гнева си, когато чуеше някаква остра реплика от детето ни или звука на поредната тръшната врата.

Така се случи, че мъжът ми замина за няколко месеца извън страната и аз започнах да отделям повече време за разговори със сина си, изслушвайки неговите чувства и мисли.

След като съпругът ми се прибра и видя, че има промяна, самият той започна да се старае повече да сдържа реакциите си и да общува по различен начин с детето ни. При един случай, когато оплакване от него заради неприемливо поведение, решихме, вместо да го накажем, да проведем спокоен разговор у дома. Аз обясних последствията от действията му и изслушах неговата гледна точка. Той беше изненадан от липсата на наказание и мисля, че именно от този момент нататък той започна да ни се доверява повече. Виждах промени в реакциите му, макар и постепенни.

Когато синът ни стана на 13 години вече беше по-спокоен и уверен. Проблемите в училище намаляха значително и дори подобри успеха си. 

Защо разказвам всичко това?

Надявам се моят опит да даде отправна точка и на други родители, които преминават през същото. Пътят ми от убеждението „мен ме възпитаваха с шамари и станах човек“ до това, че съществуват и други, далеч по-ефектини възпитателни методи, не беше никак лек и все още го вървя. Но все повече осъзнавам, че времената се променят и условията, в които растат децата днес, са съвсем различни от тези, в които сме израснали самите ние. Ето защо и методите от нашето детство вече не са приложими. Съвременните деца имат достъп до информация и са изложени на различни влияния, по-емоционални са и при тях обикновено работи по-деликатен и разбиращ подход от страна на родителите. Подход, основан на разбиране, комуникация и подкрепа, а не на страх, унижение и подчинение.

Автор: М. С.

Статията е предоставена от наша читателка, пожелала анонимност. Споделяме я след редакция на текста и с нейно съгласие. 

Roditel.bg