Без любов децата не порастват (буквално!). Ето защо:

дете тъга емоции
Имате ли представа колко са важни преживяванията на бебето в най-ранните периоди на неговия живот? От какво се нуждаят бебетата, за да се развиват нормално? Как въздейства неглижирането на нуждите на малкото човече върху различните аспекти от израстването му? Каква реакция може да предизвика липсата на физически контакт между бебето и майката? Могат ли психиката и тялото да бъдат лекувани поотделно?

Всички тези въпроси задава и изследва детският психиатър и невролог, професор по психиатрия и поведенчески науки във Висшето медицинско училище в Чикаго, д-р Брус Пери, в драматичната история на малката Лора и майка й Вирджиния.

Случаят на Лора – малкото момиче, което не расте

Представете си момиченце на 4 години с тегло на 2-годишно – само 12 килограма.

Това е малката Лора, когато д-р Брус Пери я вижда за първи път. Тя е в болница, с тръба, вкарана в стомаха през носа й, през която седмици наред й подават висококалорична храна. Купчината с медицинските й документи достига 120 см и е по-висока от самото свито малко дете. Документацията от 6 специализирани клиники, трупана в продължение на 4 години, съдържа буквално хиляди страници, подробно описващи посещения при ендокринолози, гастроентеролози, диетолози и други специалисти, както и безкрайна поредица от лабораторни изследвания – кръвни картини, хромозомни анализи, хормонални нива, биопсии. Има резултати от още по-инвазивни изследвания на стомаха и червата на малката Лора – гастроскопии, ректоскопии и експлораторна лапароскопия.

Как д-р Пери попада на случая на Лора?

Оказва се, че след като в продължение на месец детето било изследвано в специализирано гастроентерологично отделение, се стигнало и до консултация с психиатър. При първоначалната среща с момиченцето психологът – специалист в областта на хранителните разстройства, сметнал, че вижда първия документиран случай на „детска анорексия“ в света. Именно този психолог решил да поиска мнение от д-р Брус Пери и му обяснил теорията си, че това 4-годишно дете тайно се прочиства или прави физически упражнения нощем, защото иначе по какъв начин би могло да се обясни поемането на толкова много калории от момиченцето, без да расте.

Когато д-р Пери влиза в болничната стая на детето, той открива стресираща сцена. Майката на Лора – 22-годишната Вирджиния – гледа телевизия, седнала на около метър и половина от детето си. Майка и дъщеря не общуват. Мъничката, изтощена Лора седи тихо с тръбичка за хранене, която достига директно до стомаха й.

Историята на Вирджиния – майката на Лора

Семейството на Лора се състои само от майка й. В разговора си с Вирджиния д-р Пери установява, че тя е изоставено дете, родено от наркоманка и неизвестен баща и като бебе е била местена от един приемен дом в друг на всеки 6 месеца. Така от най-ранна възраст Вирджиния е получавала преходни и фрагментарни грижи, което не й е дало възможност да развие постоянни взаимоотношения с възрастен човек, който да играе роля на родител за детето през първите 3 години от живота му.

На 5-годишна възраст тя най-накрая се установила в това, което е щяло да бъде най-постоянният й дом през детството. Приемните й родители били любящи хора с висок морал, християни и добри родители. Те я научили как да са държи възпитано. Научили я да се отнася към другите така, както иска те да се отнасят към нея. Осигурили й базисен човешки модел за нормално поведение. Научили я, че кражбата е лоша, че наркотиците са вредни, че трябва да работи усърдно и да ходи на училище, така че тя това и направила. Искали да я осиновят и тя искала да бъде осиновена от тях, но родителските права на биологичните й родители не били прекратени. Това означавало, че когато Вирджиния навършила 18 години, държавата вече не била правно отговорна за нея. В резултат тя трябвало да напусне дома на приемните си родители, а на тях им казали, че повече не трябва да поддържат никакъв контакт с нея.

Така на 18 години Вирджиния загубила единствените родители, които някога е познавала. По онова време вече била завършила гимназия и била настанена в преходно жилище в бедна общност за деца, които са „надраснали“ приемните грижи. Откъсната от любимите си хора без ясни правила, които да следва и търсейки привързаност, Вирджиния бързо забременяла. Бащата на детето й я изоставил, но тя искала да има бебе, което да обича, искала да постъпи правилно, както я били научили приемните й родители. Търсела родителски грижи и бързо била включена в добра програма за високорискови майки. В момента, в който бебето се родило обаче, тя вече не отговаряла на условията за тази програма, тъй като вече не била бременна.

Едно невръстно бебе + една емоционално дистанцирана майка = диагноза „възпрепятстван растеж“

След като родила, Вирджиния била съвсем сама. Тя обаче нямала представа какво да прави с бебето, когато излязла от болницата. След като собствената й ранна привързаност рязко и брутално била прекратявана в първите 5 години от живота си, тя нямала това, което някои биха нарекли майчински инстинкт. С разума си Вирджиния осъзнавала какви основни дейности трябва да изпълнява – да храни Лора, да я облича, да я къпе. Емоционално обаче била изгубена. Никой не бил помислил да я научи конкретно как да осигурява любящите физически взаимодействия, от които се нуждаят бебетата (повече по тази тема можете да прочетете ТУК) и тя не се чувствала подтикната да го прави.

Вирджиния просто не изпитвала удоволствие от това да прегръща и милва бебето си и не била научена, че трябва да го прави. Тя осигурявала на малката Лора родителски грижи по емоционално откъснат начин. Например – не взимала бебето на ръце за продължителни периоди, хранела го с шише, не го слагала до гърдите си, не го люлеела, не му пеела, не му говорела и не го гледала в очите. Не правела и никое от другите глупави, но неимоверно важни неща, които хората с нормално детство инстинктивно правят, когато се грижат за своето бебе. А без тези физически и емоционални сигнали, от които се нуждаят всички човешки същества, за да стимулират растежа им, Лора спряла да наддава на тегло.

Вирджиния правела това, което смятала за правилно не защото го чувствала, а защото съзнанието й казвало какво „би трябвало“ да прави една майка. Когато се разочаровала, тя или сурово дисциплинирала детето или го пренебрегвала. Просто не чувствала задоволство и радост от положителните грижовни взаимодействия, които обикновено помагат на родителите да преодолеят трудните емоционални и физически предизвикателства при отглеждането на детето.

Терминът, използван за бебета, които са родени нормални и здрави, но не растат или дори отслабват след такава форма на емоционално пренебрегване, е „възпрепятстван растеж“. Състоянието се документира от векове, най-често в сиропиталищата и другите институции, в които няма достатъчно индивидуално внимание и грижи. Ако не се вземат мерки навреме, може дори да се окаже смъртоносно.

Когато Вирджиния за първи път потърсила медицинска помощ за бебето си 8 седмици след раждането му, Лора била правилно диагностицирана с възпрепятстван растеж и я приели в болница за стабилизиране на теглото. Диагнозата й обаче не била обяснена на Вирджиния – при изписването тя получила съвети за храненето, но не и за майчинските грижи. Била й предложена консултация със социален работник, но тя така и не била проведена. Проблемът с пренебрегването на детето бил игнориран от медицинския екип до голяма степен защото много лекари възприемат психологическите или социалните аспекти на медицинските проблеми за по-маловажни от основните физиологични проблеми. Освен това, Вирджиния не изглеждала като майка, която пренебрегва детето си. В крайна сметка, незаинтересована майка би ли потърсила ранна помощ за новороденото си бебе?

И така, Лора все пак не растяла. Няколко месеца по-късно Вирджиния я отвела отново в спешното отделение да търси помощ. Без да знаят за разстроената ранна привързаност на майката, лекарите, които прегледали детето, сметнали, че проблемите на Лора трябва да са свързани с нейната храносмилателна система, а не с мозъка й. И така започнала 4-годишната медицинска одисея на малкото момиченце – изследвания, процедури, специални диети, хирургически интервенции и хранене през тръба.

Вирджиния продължавала да не осъзнава, че бебето й има нужда тя да го държи на ръце и да го люлее, да си играе с него и да го обгрижва физически.

Това поведение на младата майка към невръстната й дъщеря, разбира се, намира своето обяснение в най-ранното детство на Вирджиния. Тя всъщност никога не е имала възможността да усети, че е обичана, когато е била бебе. В момента, в който свиквала с един приемен родител, тя била прехвърляна на друг. Без един или двама души, които постоянно и последователно да полагат грижи за нея, тя никога не е могла да изпита нежността на родителската грижа и да я асоциира с безопасността, предвидимостта и удоволствието от тава да си обичан. Вирджиния така и не развила базисната невробиологична способност за емпатия към потребността от физическа любов на собственото си бебе. Същевременно обаче, тъй като е живяла в стабилен, изпълнен с обич дом, когато най-активно са се развивали зоните в мозъка й, които отговарят за познавателните способности, тя е успяла да научи какво „би трябвало“ да прави като родител. Въпреки това, не е имала емоционалната основа, която да направи така, че обгрижващото поведение да се чувства като съвсем естествено.

Когато Лора се родила, Вирджиния знаела, че би трябвало да обича бебето си. Тя обаче не изпитвала любовта по начина, по който я чувстват повечето хора, и затова не успявала да я изрази чрез физически контакт.

За Лора тази липса на стимулация била опустошителна. Тялото й реагирало с хормонална дисрегулация, която пречела на нормалния растеж въпреки получаването на повече от адекватно количество храна. За бебетата, диагностицирани с възпрепятстван растеж, често се установява, че имат намалени нива на хормона на растежа, което обяснява неспособността на Лора да наддава на тегло. Без физическата стимулация, нужна за освобождаването на тези хормони, тялото на Лога третирало храната като отпадък. Не било нужно тя да се прочиства, да повръща или да прави физически упражнения, за да избегне наддаването: липсата на физическа стимулация, на любящ контакт от страна на майка й карала тялото й да го прави само.

Без любов децата буквално не израстват.

Малката Лора не била анорексичка – тя просто не получавала физическото стимулиране, от което тялото й се нуждаело, за да знае, че е желана, обичана и че е безопасно да расте.

Краят на историята

За щастие историята на Лора и Вирджиния завършва с „хепи енд“. Д-р Брус Пери настанява и двете при една приемна майка, с която е работил и която има голям опит с пренебрегвани и травмирани деца, към които се отнася винаги с голяма топлота и любов. Идеята на психиатъра е тя да научи Вирджиния как да отглежда Лора и как да й даде това, от което има нужда и й липсва – да бъде докосвана, прегръщана и утешавана, за да почувства, че е обичана и в безопасност.

Първоначално неговите колеги педиатри са притеснени за хранителните потребности на малкото момиченце, защото тя е със силно изразено поднормено тегло и в болницата приема калории с медицинска подкрепа. Но в крайна сметка още първия месец лекарите документират забележителен напредък. При абсолютно същото количество калории, както предходния месец в болницата където теглото и с големи трудности е поддържано на 12 килограма, при новите условия Лора наддава повече от 4 килограма. Това става, защото тя започва да получава физическото обгрижване, от което се нуждае мозъкът й, за да освобождава подходящите хормони, необходими за растежа. Вирджиния, наблюдавайки физическата топлота, с която приеманата майка обгражда всички около себе си, започва да осъзнава от какво има нужда Лора и как да й го осигурява. Тя се научава да възприема по-добре сигналите на дъщеря си – кога е гладна, кога иска да си играе, кога има нужда да поспи. Освен физически Лора започва да израства и емоционално, напрежението между нея и майка й значително намалява, тъй като преди това и двете са крайно изнервени, особено по време на хранене.

Лора и Вирджиния остават при приеманата майка около година и след това отново поемат живота си в свои ръце. Все пак остават да живеят в същия квартал, Вирджиния завършва колеж и има още едно дете, за което е много по-подготвена да се грижи. Лора няма повече проблеми с израстването. Тя тръгва на училище и се ориентира добре там, има приятели и заедно с Вирджиния продължават да поддържат връзка с приеманата майка.

След това голямо изпитание, младата майка и нейната малка Лора започват да се справят добре с живота, имат стабилни нравствени устои и морална система. Според оценката на д-р Пери може да се каже, че и двете се превръщат в много добри хора. Сенките от нарушеното обгрижване и емоционалното пренебрегване в най-ранното им детство обаче все пак остават и личат в социално-комуникативните системи на Лора и Вирджиния. А именно тези системи в мозъка отговарят за емоционалната свързаност с другите. По думите на психиатъра, подобно на хората, които учат на чужд език по-късно в живота си, Лора и Вирджиния никога няма да проговорят езика на обичта и привързаността без акцент.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

Историята е от книгата „Момчето, което беше отгледано като куче“ на детския психиатър и невролог д-р Брус Пери, в съавторство с журналистката Мая Салавиц, предоставена с любезното съдействие на издателство „Изток-Запад“

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: