Как да говорим с малкото дете така, че да ни слуша

Как да общуваме по-лесно с малките деца и да успяваме да постигнем разбирателство с тях, вместо тръшкане инат, противопоставяне и гневни изблици? Може би и вие, както много други родители, си задавате този въпрос.

Но защо ние, възрастните, често говорим за малките деца като за странна порода човешки същества? Може би защото когато стане напечено и започнат да ни предизвикват, да си менят настроенията и да избухват (или да ни провокират ние да избухваме), наистина може да се почувстваме като в непознати води. Трябва ли като родители да се притесняваме от тези ситуации? Или просто да приемем факта, че тези мъничета са нашите деца, които заради бързия растеж лесно губят равновесие. В един момент са развълнувани от новопридобитите си способности и постижения, в следващия са разочаровани, че все още не могат да свършат или кажат всичко, което поискат.

Какво можем да направим, за да облекчим напрежението и да засилим доверието между нас и децата ни в този ранен етап от тяхното развитие? Ето някои идеи за дребни промени в общуването, които ще ни помогнат да комуникираме по-лесно с тях:

 

1. Да говорим с малките деца нормално, не „на бебешки“

Мъниците искат да усвоят нашия език. Ето защо ще бъде много добре, ако не им говорим на бебешки и използваме цели изречения, за да им покажем още от начало как трябва да звучи езикът, на който искаме да ги научим. Така и за нас, родителите, ще бъде по-лесно и естествено. За да направим речта си по-разбираема за тях, трябва да употребяваме по-кратки изречения, да говорим по-бавно и да правим пауза след всяко изречение. Така ще дадем на поотрасналото ни бебе или на малкото дете време да проумее какво му казваме.

Що се отнася до съветите на някои експерти, които ни карат да имитираме детето и да му говорим нечленоразделно, сякаш това е единственият начин то да ни разбере, по-добре да ги игнорираме. Да си представим, че отиваме в чужда страна и храбро се впускаме да говорим на тамошния език, но местните започват да ни се подиграват и да имитират неправилните ни говор и произношение. Едва ли ще се почувстваме добре от това. Да не забравяме също, че малките деца в продължение на месеци са слушали нашия език и разбират много повече, отколкото могат да кажат.

2. Да казваме „НЕ“, без да използваме думата „НЕ“

Експертите съветват когато малкото дете прекъсва наш разговор, да кажем следното: „Разбирам, че търсиш вниманието ни, миличък/ миличка. Когато с татко ти/ баба ти/ леля ти/ моята приятелка приключим разговора си, ще изслушам само теб. Моля те, дай ни няколко минутки.“ След това да продължим да разговаряме със събеседника си. Но дали тази реакция ще подейства във всяка ситуация? Вероятно не. Децата май никога не надрастват нуждата да им обръщаме внимание точно когато сме заети с нещо друго. 

Ние обаче можем вместо да повтаряме на детето „Не!“ и „Недей!“ да му покажем, че го чуваме, защото така ще запазим достойнството му и ще увеличим шансовете да ни послуша. Ако кажем на хлапето си „Искам да седнеш кротко при мен.“, вместо „Не скачай върху мен!“, то ще бъде много по-склонно да ни послуша. Децата реагират по-добре на положителните инструкции и не чуват или се съпротивляват на думите „Не!“ и „Недей!“. По-добре да запазим тези думи за спешни случаи.

 

3. Да дадем възможност на детето за истински избор

Да предложим на нашия мъник избор от сорта: „Къде ще прибереш играчката – на полицата или в кашона?“ ще бъде начин да превърнем неприятната за детето перспектива (да остави играчката) в нещо позитивно (да реши къде да я сложи). 

За малкото дете е достатъчно да му дадем възможност да избира между 2 опции, стига въпросът да не е труден за него. 

„Какво ще вечеряме?“ или „Какво ще облечеш днес?“ са сложни въпроси, които вероятно ще го объркат. Също така, нека не караме нашия малчуган да прави фалшиви избори по отношение на нещо, което вече така или иначе вече сме решили да направим, например: „Искаш ли да отидем на гости на леля?“, защото ще изпаднем в неудобно положение, когато то ни отговори „Не!“.

4. Да умеем да признаваме чувствата на детето

Това признаване притежава вълшебна успокояваща сила, защото дава на нашето хлапе нещо, от което то отчаяно се нуждае – чувството, че го разбираме. Едно просто потвърждение като: „Виждам колко ти е трудно да си обуеш обувките. Ти наистина се стараеш.“ ще даде на детето нужното насърчение да не се отказва, докато не успее.

Ще бъде добре да не правим предположения относно чувствата на мъничето, например: „Ти се страхуваш от кучето.“, и да не отхвърляме реакциите му като преиграване: „Това е просто кученце. Няма да те ухапе.“ Вместо това да заявим само това, в което сме сигурни: „Това куче май те плаши. Искаш ли да те гушна?“.

Признаването на чувствата намалява и съпротивата, когато детето трябва да направи нещо, което не е по вкуса му, например: „Искаш още да играеш навън, но стана време да се прибираме. Знам, че е трудно да се прибереш, когато не си се наиграл.“

Във всички тези ситуации, без значение колко погрешна или нелепа ни се струва детската гледна точка, мъничето ни има нужда да му покажем, че го разбираме. 

Признаването на неговите желания означава да заявим гласно истини, които по-скоро бихме си спестили като например: „Искаш да тичаш по улицата. Аз не ти позволявам.“ или „Искаш да си тръгваме от леля, само че е още рано за това.“ Най-трудното е да признаем чувствата или мнението на хлапето в разгара на спор или гневен изблик, но ако нещо ще успокои разстроеното дете, то е уверението, че признаваме неговата гледна точка. Когато се чувства разбрано, хлапето усеща, че макар да му забраняваме нещо, ние всъщност влизаме в положение и му съчувстваме. То пак ще протестира и ще плаче, но в крайна сметка ще знае, че го подкрепяме и винаги сме на негова страна. 

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

Статията е подготвена по материали книгата на Джанет Лансбъри „Няма лоши деца“, достигаща до българските читатели благодарение на издателство „Изток-Запад“