Как да спрем да се ядосваме на децата си, когато не ни слушат?

Когато се случва да крещим, да сме груби или по друг начин нелюбящи към децата, често родителите търсим решение с “Как да контролирам гнева?”. В тази статия ще разгледаме НЕ как да контролираме гнева, а как да променим начина си на мислене, така че много по-рядко да изпитваме гняв или раздразнение към децата.

Ние сме отговорни за собствените си емоции

Първо е хубаво да уточним, че никой друг не може да създаде или предизвика някоя емоция у нас. Както е невъзможно някой да размаха магическа пръчка и да изпари нашата любов, радост, страх или гняв, така и не е възможно да ги създаде. Ние сме изпитващите на емоциите, те се случват в нашето тяло и съзнание. Това значи, че единствено ние сме отговорни за емоциите си. Децата не ни ядосват, те правят нещо, което ние интерпретираме по определен начин и тази мисъл поражда гняв у нас. 

Мисълта поражда емоция

Това не е някаква алтернативна философия за позитивно мислене. На биологично ниво, мислите създават химическа реакция в мозъка и тялото и по този начин задействат емоции, които от своя страна може да влияят на действията ни. Затова и при еднакви ситуации, някои родители крещят, други се смеят – защото мислите им и емоциите за ситуацията са различни!

Ето цялата картина:

1. Нещо се случва / ние наблюдаваме нещо
2. Мисъл = интерпретация на това, какво се случва
3. Емоция

Дали някое действие на детето ще предизвика у нас емпатия или раздразнение и даже гняв зависи НЕ от самото действие, а от нашата интерпретация, от историята, която си създаваме, от смисъла, които придаваме на случката.

Мислите се случват толкова светкавично и автоматично, че е лесно да не им обърнем внимание и директно да се потопим в емоцията. Но с повече осъзнатост в процеса, може да се намесим и да разгледаме няколко възможни интерпретации.

Всяка случка има МНОГО възможни интерпретации

Нека да разгледаме един пример. Случката от графиката горе – детето скъсва ръката на играчка. 

Случката:

Това, което може да видим е как детето дърпа ръката на зайчето и тя се отделя.

Интерпретацията:

• “Ето, колко пъти му казах да внимава, но той не слуша! Голям инат е още от сега!”
• “Така ми прави напук! Дадох му зайчето, за да не си играе с моите гримове, и той си отмъщава!”
• ‘Какъв неблагодарник! Аз имах само една играчка като малка, той има сто и затова не ги пази!”
• “Олееее, какво диво дете имам!”

 или:

• “Моето дете още се учи какво се случва, когато силно дърпаш някоя играчка.”
• “Моето дете експериментира и опознава света като дърпа, хвърля, мачка, пъха в устата.”
• “Моето дете е толкова любопитно! Май искаше да види как ръката е свързана с тялото.”
• “Ох, миличкото, още не си знае силата! Как ще му е тъжно сега…”

И още много варианти!

Емоцията:

В зависимост от интерпретацията, може да изпитаме цял диапазон от емоции – раздразнение, страх, гняв, изненада, любопитство, тъга или друго.

Как да спрем да се ядосваме на децата си?

Първата мисъл/интерпретация се случва светкавично и автоматично. Но във всяка една ситуация имаме шанса да не се съгласяваме с тази първична интерпретация, а осъзнато да разгледаме, че има много възможни алтернативи! Целта тук не е винаги да се самоубеждаваме колко е прекрасно и невероятно нашето дете, а просто да си напомним, че не е възможно винаги да знаем какво се случва в ума на детето, как то вижда света, какво точно мотивира неговите действия. Нашата отговорност е да не прибързваме към генерални заключения (като “моето дете е инат / дивак / неконтролируем случай”), а да анализираме ситуацията и да имаме реалистични oчаквания спрямо емоционалните и когнитивни способности на детето, които често надценяваме. Единствено тогава може да реагираме адекватно – с разбиране, търпение, разумни граници и подкрепа в изграждането на умения.

Какво е реалистично да очакваме от децата?

Очаквайте от малкото детето (особено 1-4г, но при силни емоции дори 5г+):

• да изразява всякакви емоции (включително позитивни) с физическо действие – хапане, щипане, удряне, ритане, хвърляне на предмети, скачане, тичане и т.н.
• да не е способно да контролира силни импулси 
• да пищи/плаче/мрънка, вместо да каже от какво има нужда
• да “не слуша”, когато инструкциите, които му даваме са противоположни на импулсите му в момента
• да “не слуша”, когато е гладно, изморено, превъзбудено или изпитва силни емоции

Това не значи, че нямаме вяра в детето и не значи, че стоим безучастни! Да променим историята, която си разказваме в такива трудни моменти, ни помага да запазим спокойствие, да разпознаем, кога детето има нужда от нас, да се фокусираме върху “КАК ДА ПОМОГНА” вместо “пак ли?!“

Има много начини да подкрепим детето, както по време на бурята от емоции, така и извън нея.

Подходът който използваме за справяне в ежедневни ситуации директно влияe не само върху крайния резултат в ситуацията, но и върху връзката ни с децата, доверието, близостта. Възможно е да сме едновременно спокойни и ефективни, твърди в границите и любящи в отношението към детето – просто ни трябват малко знания и практика, за да може да го постигнем. Едно добро начало в тази посока са книгите и курсовете по позитивно възпитание или друга литература за осъзнато родителство.