Как да говорим с децата за смъртта и какво да им кажем при загуба в семейството?

Често пъти в работата ми се сблъсквам със случаи, свързани с преодоляване на загуба в следствие на починал близък или роднина. Това е една от темите, които будят тревога у родителите, особено що се касае до начина, по който да обяснят случващото се на детето. Когато детето се сблъсква със загубата, е важно да намерим правилния подход и начин да говорим за това с него.

Традиционно у нас за смъртта се говори много малко сред членовете на семейството, понякога изобщо не се споменава. Или пък се говори изопачено. Когато семейството се изправи пред загубата, родителите се опитват да „предпазят“ детето, при това по не особено полезен начин.

Вариантите за това са най-различни:

„Недей да плачеш!“

Разбира се, че родителят го прави с най-добри намерения, но нека направим важно уточнение – липсата на сълзи не намалява болката от загубата. Дори точно обратното. Потискането на естествената емоция би могло да усложни процеса на траур и да има доста по-негативни последствия, отколкото ако детето бъде оставено да плаче, ако почувства нужда от това. Или казано по друг начин, може би родителят е този, който няма сили да се справи със своята болка, и не може да понесе да види детето си да плаче – поради което казва тези думи. И не само това – нима най-обичаните ни близки не заслужават да плачем за тях?

“Не плачи, на нашия любим човек ще му бъде тъжно, че страдаш“

Тук отново родителите се опитват да окажат подкрепа на детето, само че парадоксално…се постига точно обратното – не стига, че няма пространство за страданието, но и детето ще се чувства виновно, че плаче – защото не иска „да натъжи“ починалия си близък.

„Ако говорим за смъртта, детето ще се травмира“

Много често липсва конкретната дума, означаваща приключването на живота. Децата я знаят, но мълчанието около тях ги респектира до степен, в която самите те не смеят да кажат думите „смърт“ и „умиране“. Прошепват ги, сякаш самата дума, ако бъде казана гласно, носи след себе си нещо ужасяващо. Всъщност, най-ужасяващото около смъртта е мълчанието за нея.

„Нашият любим човек заспа/отиде си/отиде на небето“

Всички тези думи не са съвсем точни по отношение на това какво представлява смъртта. Заспиването и отиването някъде всъщност крият в себе си очакване за събуждане, завръщане, тоест те в някаква степен смекчават необратимостта на процеса живот-смърт. Когато използваме тях, ние сякаш си оставяме вратичка на надежда, която държим открехната и за детето. Неслучайно и често децата питат „А аз кога ще отида на небето при баба/дядо…?“ Колкото и да е трудно, трябва да дадем послание, в което да стане ясно какво точно се е случило. По-трудно е, когато детето е малко, но дори да не успява съвсем да разбере конкретната дума, с времето ще я интегрира.

„Баба/дядо е в болница”, “Замина” и др.

Отново в тези ситуации възрастният е този, който е изправен пред трудността да понесе детското страдание и се опитва да отложи тежкия разговор. Децата обаче имат изключителна интуиция и ако им се представи неверен разказ за случилото се, рано или късно успяват да разберат, че това не е достоверна информация. На мястото на истината се настаняват детските фантазии, с чиято помощ се търси обяснение на случващото се. От опит смело мога да твърдя, че фантазиите могат да са далеч по-травмиращи от истината. И тъй като възрастният не говори, то и детето няма на кого да зададе въпросите си, съответно – няма кой да му окаже подкрепа.

 

Траурът има различни лица и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното – човек, когото обичам вече го няма, а от друга – животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено, особено ако не е споделено. Семейството има тази особеност, че в ситуация на криза мобилизира всичките си ресурси, за да се съхрани, да се реорганизира. Говоренето за починалия, за промените след неговата смърт, за личните преживявания, споделянето на спомени и страхове, със сигурност улесняват детето в процеса на траур – то се чувства част от семейството, а не изолиран и мълчалив свидетел на нещо, което не разбира, за което не са му дадени думи.

Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Няма лесен отговор, но ако можем да изведем някаква нишка, с помощта на която да намерим ориентир, то вероятно верен помощник ще ни бъде истината – понякога сурова, но изговорена с детето. А на него я дължим


Автор:
Елена Мечева – клиничен психолог и педагогически съветник

За контакт:
+359 899 88 61 30
e-mail: elena.mecheva@mytalkspace.bg

 

Вижте още:

“Страшните” приказки с “лоши” герои -полезни или вредни за децата?

Децата се нуждаят от грижовен и отдаден татко – или каква е ролята на бащата в семейството

„Не“, „Няма“, „Не искам“ – на какво се дължи отрицанието в детска възраст и как да реагираме?

Как да възпитаме емоционална интелигентност у детето си?

 

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: