„Не“, „Няма“, „Не искам“ – на какво се дължи отрицанието в детска възраст и как да реагираме?

Като родители често се сблъскваме с детското отрицание, особено в периода около 2-3 години. Много майки и татковци считат това поведение за проблемно и за проява на инат, който трябва да изкоренят на всяка цена. Така ли е наистина? На какво се дължи детското „Не“ и трябва ли да се тревожим?

Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще установят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да констатираме, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с неговото психично здраве.

Какво всъщност се случва с детето през този период?

Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това:

  • Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно.
  • Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си.
  • Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен).
  • Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав).

Френският психоаналитик Франсоаз Долто е описала прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“.  

Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство.

Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем?

Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен.

Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция?

Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми:

  • Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома;
  • Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя);
  • Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя;
  • Неумение на детето да се защити в социални ситуации;
  • Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение.
  • Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет.

Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги. И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното?

Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната.

За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема“.

Статията е базирана на книгата  „Основни етапи на детството“ от Франсоаз Долто


Над статията работи:
Елена Мечева – клиничен психолог и педагогически съветник

За контакт:
+359 899 88 61 30
e-mail: elena.mecheva@mytalkspace.bg

 

Вижте още:

5 признака, че детето ви преживява бебешки пубертет

Инатливите деца – има ли решение?

10 причини, поради които тръшкането при децата всъщност е полезно

Тръшкането, нервните изблици и детския мозък – какво се случва?