Защо не бива да притискаме децата си със своите свръхамбиции – история от практиката

През нощта дълго мислих за себе си. Спомних си как всички педагози бяха във възторг от моето пеене. Как изпълнявах всички сола в музикалната школа. Как ми акомпанираха на пиано, а цялата зала аплодираше. Как се умножаваха грамотите на стената. А когато станах на двадесет се оказа, че не умея да правя нищо. Разбрах нещо, което ме потресе: Ако на 3 години рисуваш Куинджи, на 23 ще рисуваш под влиянието на хероиновите халюцинации, а на 33 — картинки в кабинета на психотерапевта.

— Дълго търсих добър преподавател по рисуване. На Южнобутовска намерих, но иска 15 хиляди рубли месечно! Разбира се, не сме скъперници, но засега ни е скъпо. В център «Лира» е нормално, отиваме там, — разказва една приятелка.

Нейната дъщеря е на три години.

— А нима тя вече може да рисува?

— Току що се научи да оцветява без да напуска контура!

Друга позната майка на тригодишно дете вече го е записала на два кръжока: по рисуване и ранно четене и смятане.

— Госпожо, вие ме подведохте! Обещахте ми, че вашата дъщеричка ще идва с нас! — напомня ми друга майка, на малкия Давид.

Аз наблюдавам своята Машенка, ровеща в една локва, и си мисля колко хубаво би било, ако това неорганизирано, непослушно, рошаво момиченце, обичащо повече от всичко на света да си бърка в нослето и понякога в пясъчника, можеше и да рисува.

Пред очите ми се издига идеал с размерите на бетонна стена, а в ушите ми кънти: «Всяко дете — гений!», «След три години вече е късно!», «Най-важното е да се намери добър педагог!».

Вече съм обсебена, повдигам брадичка и се прибирам да държа реч пред семейния съвет на тема кръжоци.

Съпругът ми скептично наблюдава Маша:

— А ти сигурна ли си, че тя ще може да седи на едно място поне десет минути?

— Да! Тя обича да рисува. Може би.

— Как ли пък не! — парира ме той. — Когато я водих в «Детската стая» на клуб «Зебра», всички деца отидоха да рисуват с педагога, а тя остана в басейна с топките. Викаха я — безполезно. Рано е! Единствено ще предизвикаш у нея отвращение към рисуването.

— Мили, а ако нещо пропуснем?

— Да, четири хиляди на месец, — отново ме парира и продължава да си работи на компютъра.

— Мамо! Искам с Давид! На кръжок! — мрънка Маша.

Все пак отидохме на пробен урок.

В нашия квартал има три детски центъра. Всички активно агитират да се запишем именно при тях, раздават безплатни балони, канят аниматори. Центровете са на първите етажи на жилищните блокове. Вестибюлите им са толкова малки, че е абсурдно да вкараш количка, закачалките са претрупани. Но пък стените са покрити с детско творчество. В най-близкия център има снимки на едва проходили дечица с надпис: «Именно това е възрастта, в която трябва да се учат букви и цифри».

— А аз си мислех, че на тази възраст трябва да се учат да си обуват панталонките, — вметвам аз, подавайки таксата за пробния урок.

— Едното не пречи на другото! — миролюбиво ми отговаря секретарката.

Маша и още две дечица влизат в стаята.

Отвън чувам весела музика и командите на педагога. Струва ми се, че пеят нещо (по-точно, педагогът пее, а децата не успяват).

От съседния кабинет излиза група от по-големи деца с тетрадки и чанти. Те не са ученици, но изглеждат като истински първокласници. Толкова са истински и сериозни, а аз с тъга си спомням за онова лудешко излитане от класната стая, което не едно поколение помни.

Секретарката тихо ми обяснява колко са успешни и в кои престижни училища ще постъпят.

— Преди първия учебен ден трябва да могат да четат и пишат! — твърдо заявява тя, намеквайки, че ще се заемат и с моята Маша и това е нашият единствен и последен шанс.

— Как? Нима в училище вече не се учи четене и писане? — продължавам да упорствам.

— В обикновените – да. Но вие разбирате, че тук идват деца, които се готвят за престижни училища. В обикновените сами знаете какъв е контингента…

В същото време баби и татковци тъпчат уморените детски ръчички в ръкавите на якетата, а крачетата в обувките. Изтръпнах. Слуги на гении. Бях сигурна, че се намирам във фабрика за производство на нарцисизъм.

— Знаете ли, един татко ми призна: «Разбрах за какво плащам, когато детето ми каза: «Ай лайк ориндж джус!». Представяте ли си, вашата дъщеря ще стряска бабите с това, че на три години говори английски! — сияе секретарката.

— Но това може да се случи и на седем години. Тогава за два месеца ще научи всичко, което вашите деца учат за година.

— О, скъпа, на седем вече е късно! — с ужас ме парира секретарката.

Какъв потресаващ маркетингов способ: да се убедят родителите, че след тригодишна възраст е късно да се започнат уроци по английски, танци, плуване и цигулка. Нима не ви прилича на нещо друго? «Успейте САМО днес!». Както ни продават посуда „Делимано“ или прахосмукачки „Рейнбоу“ с отстъпка само и единствено днес, така се опитват да ни продадат и «бъдещето» на децата ни.

След 40 минути Маша излезе, превъзбудена, но и измъчена. Гордо ми връчи някаква разпечатана хартийка с картинки.

— Това е за домашно! — поясни ми педагогът. — Тя трябва да намира думи, в които има буква «А». Трябва да развивате нейния фонематичен слух!

Разбира се, нямаше и помен от фонематичен слух. Тя познава буквата А, но все още не може да разбере, че колата, нарисувана на картинката е дума, а не предмет и че в тази дума трябва да се чуят отделните звуци. Тя възприема цялата дума като един звук!

Колкото и да я разпитвах, Маша не можа да ми обясни какво са правили на пробния урок. Но като навита на пружина пищеше: «Още! Още!». Като че ли там я бяха включили в контакта без да се сетят да я изключат. Приличаше ми участничка в екзалтиран сеанс на някаква секта.

Реших да я заведа на още един пробен урок, този път по рисуване.

Секретарката ме подхвана отдалече:

— Нима искате вашето дете да расте като безлично същество? Или да стане някаква си там домакиня?

Тук вече онемях – та аз съм същата някаква си там домакиня. Само че не съм го избрала от безизходица. Обратно, видимо от излишък на таланти. И някак си изобилието на тези мои «таланти» много ми пречи да бъда истинска домакиня. Родителите ми също се опитаха да направят от мен гений, даже постигнаха видим успех. Самолюбието ми порасна до небесата, но заедно с него се появиха проблеми с общуването и решаването на прости ежедневни задачи («Аз съм над тези неща»)…

Тук вече реших да извикам: Да! Искам детето ми да е  обикновено същество!

Ако трябва да бъда честна, уморих се от поколението на «гениите». Вглеждайки се в своите съученици наблюдавам как «талантливите момичета» сменят «талантливите момчета», като ръкавици и не успяват да водят нормален съвместен живот. Как същите тези талантливи момичета не раждат, за да не погубят своя талант. И как този същият талант им пречи да приемат собствените си деца, такива каквито са – обикновени, а не гении. Сравнявайки го със себе си, вече са в паника, че детето не чете на три години. Превръщат живота на децата си в едно безкрайно състезание, за да не са по-лоши от тях самите или от децата на съседите. А горките дечица растат сиви и безлични, измъчени от властта на талантливите си майчици. А ако тези деца поискат да изберат друг път? Или поискат да станат домакини? Продавачи на сладолед? Технолози? Хлебари? Градинари?

Наблюдавам „сивите“ личности и като че ли започвам все повече да ги харесвам. Без излишно самолюбие, те често постигат много. Имат по-богат избор, от тях не изискват върхови постижения. Те могат да грешат, имат право да не са идеални, право да са посредствени.

Много по-често имат щастлив брак, не се конкурират със съпрузите и децата си за най-апетитното парче и най-мекото одеялце. Не бягат от ежедневния труд. В края на краищата все някой е длъжен да обслужва гениите. Да им пече хляб, да ги лекува, да възпитава децата им или просто да бъде добър, уважаван професионалист, майстор в работата си.

Маша излиза от кабинета и тържествено ми връчва апликация. Три равно залепени брезови стволове и пластелинови листчета.

— Това е «Брезова горичка» на Куинджи, — пояснява ми педагогът, а Маша сияе.

Похвалих труда и, но съпругът ми беше на друго мнение.

— А какво точно Маша е направила тук сама?

— Не знам, не ме пуснаха вътре.

— Вземи, моля те лепило и ножици и я научи да го прави сама.

Разсърдих се. Свидят му се парите, дадени за детето. Като че ли имам излишно време да правя с нея апликации и картинки, когато имам достатъчно грижи с по-малкия и брат!

През нощта дълго мислих за себе си. Спомних си как всички педагози бяха във възторг от моето пеене. Как изпълнявах всички сола в музикалната школа. Как ми акомпанираха на пиано, а цялата зала аплодираше. Как се умножаваха грамотите на стената. А когато станах на двадесет се оказа, че не умея да правя нищо. Разбрах нещо, което ме потресе: Ако на 3 години рисуваш Куинджи, на 23 ще рисуваш под влиянието на хероиновите халюцинации, а на 33 — картинки в кабинета на психотерапевта. Защото на три години ти трябва да можеш сам да си обуеш панталонките и да си изядеш супата, а не да рисуваш. А какво правим ние? Обличаме дечицата си, храним ги, водим ги за ръчичка в детския център, където с педагога ще нарисуват картина, ще изпеят песен, а ние ще ги аплодираме и ще редим въпросните картини на изложби. Боже, само ако беше възможно да се забранят тези изложби и тези аплодисменти

Защото децата ни растат със самочувствието, че цял живот ще бъдат водени за ръка от прекрасен педагог и залата ще се тресе от аплодисменти, а количеството грамоти на стената ще расте лавинообразно, просто така, почти без усилия, за сметка на парите на родителите.

Само че в живота не става така. Ще мързелуват в университета защото вече не са на каишка, защото вече никой не ги принуждава и не ги води за ръка. Ще завършат някак си защото никой не ги е учил да учат самостоятелно! (Боже, благодаря Ти, че имах повече лоши учители, отколкото добри и успях да се науча да работя сама!). После?

После ще попаднат в капана на кризата на 25-годишните. Защото вместо педагог ще ги очаква лош началник, вместо аплодисменти — жлъчните забележки на колегите. Ще се окаже, че всичките им детски успехи не са техни, а на техните прекрасни учители. Ще се наложи да започнат живота си от нулата.

Решихме Маша да не ходи на кръжок. След шест месеца нейният фонематичен слух изведнъж се появи и тя сама започна да разказва в коя дума какви букви има. Започна да чете надписите на опаковките. Веднъж, когато бяхме заедно в кухнята тя взе лист и написа красиво и правилно: «Маша». И «мама», и «папа», и «баба». Не съм я учила, не ходи и на детска градина. Разглеждаше книжка, където тези думи са написани с големи букви и започна да ги повтаря върху листа.

Тя просто работеше. Като малка сива мишка. За мен не е важно, че го направи «рано». Важното е, че го направи сама, без натиск. Брези все още не рисува. Не зная дали ще стане втори Куинджи — това е нейна работа. В края на краищата тя все още трябва да се научи да си обува обувките и да си облича якето.

Не, не ме разбирайте погрешно, не съм против кръжоците. Даже съм твърдо за, но тогава, когато детето вече може да го избере само и е способно да работи само над своя талант, а не само да бъде ръководено.

Иска ми се да подкрепя и тези, които нямат пари или възможност да водят децата си на платени занимания. Сигурна съм, че нищо не губим, а даже печелим.

Автор: Алеся Лонская

Превод: Жанета Дилкова-Дановска

Източник: http://marta-i-maria.com

Вижте още:

Възпитанието – да предаваме ценности, а не да изискваме подчинение

Синдромът „лелка“ или какво трябва да запомни всяка майка

Съвременната родителска обич – как възпитаваме разглезени деца

Страшната българска майка