Възпитание чрез игри – защо е важно да играем с децата си

Когато сме изтощени или на края на възможностите си, често мислим, че играта е поредното задължение, което ще изцеди силите ни. Ала щом се заиграем с децата, изведнъж откриваме, че имаме енергия – както за веселба, така и за творчески решения в напечени ситуации.

Много родители ми казват, че не могат да се правят на клоуни като мен. Не съм сигурен как да възприемам това – като комплимент или като обида. Както и да е – и в двата случая става въпрос за практика. Противно на мнението на дъщеря ми, аз трябваше да положа усилия, за да стана смешникът, който съм днес. Трябваше да преодолея свитостта и срама си, за да заиграя на катерушките с нея, когато тя ме помоли, вместо да си остана на пейката до другите родители.

Децата ни искат да се поотпуснем и се нуждаят от това, стига да не изгубим способността си да бдим за тяхната без опасност и да им осигуряваме прехрана. Не мисля, че има смисъл да оставяме играта за други, които „се справят по-добре.“

Защо да им подаряваме най-веселата част?

Ако не играем, изпускаме не само едно голямо забавление. В играта децата разкриват дълбоки чувства и преживявания, които не могат да предадат с думи. Ние трябва да чуем какво имат да кажат, а те имат нужда да го споделят.

Ето защо трябва да се присъединим към децата там, където са те, в техния свят. Те никога няма да ни кажат: „Днес имах тежък ден; може ли да поговорим?“ Те казват: „Може ли да поиграем?“ Ако приемем поканата, те изиграват това, което им се е случило по най-добрия възможен им начин. Друг път не казват нищо, защото имат нужда ние да поемем инициативата. Към края на играта може да сме успели да възвърнем увереността им и вътрешното им чувство, че са обичани – а точно това им е било необходимо, за да може на следващия
ден да отидат на училище и сами да разрешат проблема си.

Ако не мислят, че ще се съгласим да играем с тях, те може и изобщо да не ни поканят. Просто ще си вършат своите неща, а ние – нашите и изцяло ще се лишим от шанса да установим отново връзка помежду си.
Посветил съм голяма част от времето си в работа, за да върна играта и игривостта в съвсем обикновените, типични за страната ни семейства, изгубили радостта и ентусиазма си.

Ще ви разкажа, например, следния случай.

Бях закъснял няколко минути, когато почуках на вратата на приятелката ми Кони, за да играя с нея и синът й Брайън. Те имаха малък проблем – не беше нещо сериозно, просто типичното за деветгодишно момче и майка му: той не искаше тя да го прегръща и целува; държеше се саркастично; отговаряше игрубо; вълнуваше се единствено от спорт; отнасяше се с пренебрежение към майка си и всички жени. Вече бяхме играли веднъж с Брайън. Тогава Кони и Брайън бяха дошли на гости и си разменихме децата – аз се боричках с Брайън, а тя поигра на Барби с дъщеря ми. Всички доста се забавлявахме и си помогнахме: казах си – най-после един възрастен, който знае как се играе; най-после едно дете, което иска да играе на нещо, което и аз мога.

Този път, когато почуках на вратата, не знаех какво да очаквам. Кони извика: „Влизай!“, а Брайън изкрещя: „Закъсня, идиот такъв!“ Нещата започнаха без никакви увертюри. Влязох при него и попитах: „Как ме нарече?“ Подгоних го в другата стая, където той се хвърли на дивана. Затрупах го с възглавници. Той скочи и започнахме бой с възглавници.

Кони тържествуваше. Добре й беше Брайън да изкара яда си на някой друг, а не само на нея; той пък беше доволен, че никой не му чете лекция, не го наказва и не му забранява да играе. На мен пък ми хареса, че Брайън даваше изява на това, което чувства отвътре. Той не го направи директно, а като ме нарече идиот и ме налагаше с възглавницата. Така разкриваше проблемните си области – области, в които самият той се чувстваше наранен или като глупак.

Ударих Кони с възглавницата, за да накарам и нея да се включи. Та нали важното в случая бе тяхното взаимоотношение, а не моето с Брайън.

– Ооо, искаш и аз да играя? – възкликна тя.

– Да! – отвърна Брайън и продължихме играта, този път тримата.

След две седмици говорих с Кони и я попитах как й се е сторила играта. Тя каза, че много е подобрила отношенията й със сина й, тъй като й е помогнала да разбере, че той наистина иска да играят заедно и да са близки, макар и често да дава вид, че я отблъсква. Освен това осъзнала, че е била като изсмукана от всички грижи – готвене, шофиране, помощ с домашното, водене по занимания и спорт – и не й оставала много енергия за игра. Ала след като поиграла със сина си, разбрала колко много той иска и се нуждае от това. Открила също колко освежаване носи една весела игра. Тъй като оттогава те много играят, по разказите на Кони не мога да определя кой от двамата се радва повече на новото положение на нещата.

 

Откъс от „Децата, родителите, играта“ на Д-р Лари Коен

Вижте още:

Палавите деца – какво трябва да знаем?

Детската градина и отделянето от родителя

Вместо да накажем

Малка гениална техника, с която да научим децата да не ни прекъсват