Защо малките деца не ни слушат и как да се справим с това?

Защо детето не ме слуша? Вероятно и вие сте сред тези, които често си задават подобен въпрос. И не, не става дума за това, че мъниците не ни чуват, а че не изпълняват каквото им казваме. Всъщност, още от раждането децата ни слушат, попиват всяка наша дума и се опитват да разгадаят невербалните ни послания. Те  бързо си изграждат собствени идеи, мнения и желания. И бебето, и малкото дете, често разбират прекрасно какво искаме от тях, но решават да направят точно обратното. 

Защо се случва това? Защо малчуганите не изпълняват това, което им казваме? Вижте едни от най-разпространените причини:

1. Детето се чувства отхвърлено или пренебрегнато

Едно дете може да се почувства отхвърлено по ред причини. Например защото сме били строги или манипулативни с него, понякога дори без да се усетим, вместо ясно, категорично, но в същото време – добронамерено, да му кажем какво очакваме от него.

Много родители правят грешката да приемат лично инатливото поведение на мъничето си, а то всъщност е съвсем типично за невръстната му възраст. Тогава започваме да си задаваме въпроси как е възможно това обичано дете, за което правим всичко и буквално си даваме живота, нарочно да не ни се подчинява и да ни разочарова, когато стотици пъти сме му казвали да не прави така? Не ни ли обича? Къде грешим?

Децата често буйстват и ни се противопоставят, когато не чувстват любовта ни. Щом усетят, че им се сърдим, те се чувстват неразбрани и обвинявани и именно тогава най-силно се нуждаят от помощта ни. А нашите тактики, които обикновено прилагаме с доза гняв или недоволство, ги карат да се чувстват неудобно, объркани и дори изплашени. И точно това си проличава в тяхното все по-инатливо поведение.

Тези импулсивни модели на реакция обикновено продължават, докато не осъзнаем дълбоко емоционално послание, което малчуганите ни изпращат: „Научи ме да се справям и ми помогни отново да се почувствам в безопасност.“

2. Детето има ограничен запас от думи и все още не умее да се изразява

Родителите често остават като гръмнати, когато прелестното им ангелче ги удари по лицето, а след тяхното отчаяно „Не, ние не удряме!“ или „Това боли!“ то го направи отново. Да не би малкото дете внезапно да е станало „лошо“ или да е престанало да ни обича? Не, разбира се. Малчуганите, които все още не говорят или тепърва проговарят, често изпадат в изблици на гняв, тъй като искат да ни кажат нещо, но не умеят да го изразят вербално. Това често се превръща в повод за агресивно поведение, инатливи прояви и тръшкания. Важно е родителят да не толерира това поведение, но това не бива да става чрез агресия или грубост. Бъдете ясни и категорични, че това е неприемливо, но едновременно с това показвайте любов и подкрепа.

В такива случаи може да хванем внимателно размаханите ръчички и спокойно да кажем: „Няма да ти позволя да ме удряш. Така боли.“ и ако то продължи да се опитва да ни удари, да го оставим на земята. Бебето най-вероятно ще се разстрои, но тъй като сме предприели необходимите действия да му попречим да продължи, най-вероятно вече по-спокойно ще осъзнаем, че например детето не е спало добре предишната нощ, изтощено е и май ще бъде добре да го сложим да спи следобед по-рано от обикновено.

Щом разберем, че при повечето малки деца думите не стигат и че им е много трудно да изразят собствените си нужди, ще видим колко нелепо е да им се гневим, че отказват да ни се подчинят. От нас зависи да им покажем и с действията си какво очакваме от тях и да го направим твърдо, но внимателно.

3. Родителят не умее да постави ясни граници

Понякога ние, родителите, се опитваме да накараме детето да направи (или да не прави) нещо като апелираме към него образно казано „да се смили над нас“. Казваме му например, че „ще нарани чувствата ни“ или му показваме, че сме силно натъжени, вместо да поемем отговорност и да му поставим ясни граници.  Тези реакции са не просто неефективни, но карат мъниците да се чувстват виновни и им насаждат нездравословното и неприятно усещане, че са отговорни за крехките чувства на другите.

Друг сценарий е да кажем на детето си какви ще са последиците от неприемливото поведение , след което не спазваме това, което сме заявили. Например му заявяваме „Ако чупиш играчките, ще ти ги прибера“, а след като детето е счупило поредната играчка, не правим нищо. Подобен модел показва на детето, че това, което сте казали, няма чак такова значение и че няма смисъл да се придържа към правилата. Това подкопава доверието помежду ви и само задълбочава проблема с непослушанието.

4. Командваме децата си, вместо учим и да им даваме повече самостоятелност

Никой не обича да го командват, особено малките деца (а също или тийнейджърите). Винаги когато има удобен случай, нека дадем на нашия мъник, дори и да е бебе, възможност за избор и самостоятелност. Децата още от раждането искат активно да участват в живота, затова е добре да ги включваме в правенето на избори и решаването на проблеми.

Ако балансираме „раздаването на команди“ с достатъчно време за игра, през което малчуганът ни да определя част от правилата и да взема решения, той ще бъде по-склонен да ни слуша, когато му даваме наставления. Освен това нека не забравяме да признаваме гледната точка на детето, например със следните думи: „Толкова много се забавлявахме навън и те разбирам, че не ти се прибира, но трябва да тръгваме.“

Имайте предвид, че понякога непослушанието си има и добра страна. 

В много случаи то отразява прекрасния и здравословен инстинкт на дребосъчето да усвоява нови знания и умения по най-приятния възможен начин – като играе и изследва заобикалящия го свят, следвайки собственото си вътрешно напътствие.

 

В статията са използвани материали от книгата на Джанет Лансбъри „Няма лоши деца“, издателство „Изток-Запад“