Денят, в който спрях да повтарям на детето си „По-бързо“

Когато живееш в забързано ежедневие, особено, ако си майка, всяка минута е разчетена. Имаш чувството, че винаги трябва да отметнеш нещо от списъка и после да тичаш към следващата цел. Без значение колко задачи вършиш едновременно, времето никога не стига.

Макар че думите „По-бързо“ рядко ускоряваха темпото на детето ми, аз ги повтарях постоянно. Може би дори по-често от „Обичам те“. Истината боли, но тя също лекува… и ме приближава към родителя, който искам да бъда.

Животът ми в продължение на две изтощителни години включваше непрекъснатото повтаряне на фразата „По-бързо“. Мислите и действията ми бяха управлявани от задачи, звънене на телефона и претъпкан график. Въпреки че всяка клетка на вътрешния ми „полковник“ искаше да бъдем навреме за следващата задача, често закъснявах.

Шест години по-рано бях благословена с второ дете.

И то се оказа пълната ми противоположност – спокойно, безгрижно и обичащо да се наслаждава на всеки момент.

Когато трябваше да излезем, тя спокойно избираше чантичка и блестяща корона.

Когато закъснявахме, настояваше да закопчае плюшеното мече в детското столче.

Когато бързах за обяд в някое заведение, тя се спираше да поговори с възрастна жена, която ѝ напомняла за баба ѝ.

Когато тичахме към следващата задача, тя искаше да спирам количката, за да погали всяко куче, което срещахме.

Когато сутрин правех закуска в натоварената си програма, тя искаше да счупи яйцата и да ги разбърка сама, бавно и внимателно.

Това дете беше дар за моята стриктна, ориентирана към задачи природа – но аз не го виждах. Живеех в забързан ритъм, гледайки само напред, към следващото в списъка. Всичко, което не може да се „отметне“, ми изглеждаше като загуба на време.

Натискът на „По-бързо“

Всеки път, когато тя ме отклоняваше от „перфектния“ ми график, си мислех: „Нямаме време за това.“ И така най-често казваните от мен думи към моята малка любителка на живота бяха: „По-бързо.“

Започвах изреченията си с: „По-бързо, ще закъснеем.“

Завършвах изреченията си с: „Ще пропуснем всичко, ако не вървиш по-бързо.“

Започвах деня си с: „По-бързо, закусвай.“ „По-бързо, облечи се.“

Завършвах деня си с: „По-бързо, измий си зъбите.“ „По-бързо, легни си.“

И макар думите „По-бързо“ да не помагаха, ги казвах така или иначе. Може би дори по-често от „Обичам те.“

В един съдбовен ден всичко се промени.

Бяхме взели по-голямата ми дъщеря от училище и излизахме от колата. По-голямата ѝ сестра, недоволна от бавното ѝ темпо,  каза: „Ти си толкова бавна.“ Кръстоса ръце и въздъхна с раздразнение – и аз моментално видях себе си в нея.

Това беше болезнено осъзнаване: бях се превърнала в човек, който притиска и пришпорва малко дете, което просто искаше да се наслаждава на живота.

Очите ми се отвориха – видях ясно как забързаното ми ежедневие влияеше зле не само на по-малката ми дъщеря, но и на по-голямата.

Макар че гласът ми трепереше, погледнах в очите на малкото си дете и казах: „Съжалявам, че те карах да бързаш. Харесва ми, че отделяш време за нещата, които те впечатляват, и искам да бъда като теб.“

И двете ми дъщери изглеждаха изненадани от признанието ми, но лицето на по-малката светна – беше израз на приета и обичана личност.

„Обещавам, че ще бъда по-търпелива занапред“, казах, докато я прегръщах.

Забавяне на темпото

Изненадващо лесно беше да премахна „По-бързо“ от речника си. По-трудно беше да придобия търпението, необходимо за това, и да го превърна в действие. За да помогна и на двете ни, започнах да ѝ давам повече време за подготовка, когато трябваше да излизаме. Понякога все пак закъснявахме, но си казвах, че ще ще е така само няколко години, докато е малка.

Когато се разхождахме или пазарувахме, ѝ позволявах да определя темпото. Когато спираше, за да разгледа нещо, изтласквах мислите за графика си и просто я наблюдавах.

Преоткриване на детството

Видях изражения, които не бях забелязвала досега. Изучавах трапчинките на лицето ѝ и начина, по който очите ѝ се присвиват, когато се усмихва. Видях как хората реагират на нейната дружелюбност. Тя беше от типа  „наблюдатели“ – редки и прекрасни същества.

Тя беше дар за душата ми, която постоянно бързаше.

Обещанието ми да забавя темпото беше направено преди почти три години.

Животът на по-бавен ритъм все още изисква усилия, но по-малката ми дъщеря ми напомня защо трябва да продължавам да опитвам.

Един ден, докато си хапваше сладолед, тя ме погледна с тревога: „Мамо, трябва ли да бързам?“

Стана ми едновременно и смешно, и тъжно. Може би белезите от забързания живот никога не изчезват напълно, помислих си.

„Не трябва да бързаш. Наслаждавай се“, казах ѝ тихо. Лицето ѝ светна, а раменете ѝ се отпуснаха.

И тогава седнахме заедно, говорихме за каквото си говорят шестгодишни, а после просто мълчахме и се усмихвахме една на друга.

В този ден осъзнах нещо важно: когато подариш малко време на детето си, то ти отвръща с любов и благодарност, които не могат да се измерят нито с пари, нито с професионални успехи, а още по-малко – с поредния успешно изпълнен график.

Автор: Рейчъл Мейси Стафорд, автор на бестселъри на New York Times и сертифициран учител за деца със специални образователни потребности.