Детето не е ваш спасител или терапевт, не го натоварвайте със своите емоции и проблеми

Все по-често виждам родители, които са приели, че детето им е постоянна емоционална опора, очакват от него да изслушва проблемите им, да бърше сълзите им и да е на разположение винаги, когато се чувстват самотни, притеснени или нещастни. И не говорим за родители на пълнолетни деца, а такива, които проявяват подобно поведение спрямо своя 6-годишен син или 10-годишна дъщеря.

Да покажете своята уязвимост пред децата си може да бъде здравословно до известна степен. Така детето научава, че и вие сте човек. И е нормално да се случи на всеки родител да е разстроен или притеснен, а детето да стане пряк свидетел на това. Но е много важно да осъзнаете разликата между момента уязвимост и ролята на перманентна жертва, очакваща детето да бъде „спасител“.

Желанието непрекъснато да се „облягате“ на детето си може да навреди на неговото емоционално здраве.

Истината е, че в очите на малчуганите мама и татко са нещо като високопоставени фигури, герои и пример за подражание. Че как иначе – та нали те имат цялата власт – държат ключовете от къщата, ключа от колата, вълшебната хартия или карта, която кара сладоледа и бонбоните да се появяват. С други думи, детската безопасност и оцеляване в света зависи от родителя, така че, когато родителите не се чувстват емоционално добре, детето ще направи всичко по силите си, за да ги „спаси“ и да ги види щастливи.

Обичта на детето към родителя е още един фактор то да се чувства задължено „да помага“ и „да съдейства“.

Изглежда сякаш го прави с удоволствие и това не му пречи, което се превръща в причина емоционално експлоатиращият родител да се обляга все повече и повече на рамото на своето дете. Да изисква от него съвет, подкрепа, изслушване, разбиране. А ако случайно малкият човек реши, че не желае да бъде част от това или че му се прави нещо друго, то бива натоварено с още едно вредно чувство – чувството за вина. На дълбоко ниво това активира неговите модели на творческо приспособяване, което означава детето да поеме отговорност за ситуацията, така че родителят да може да продължи да се грижи за него и да му дава усмивки и обич. Това е сложен процес, свързан с инстинкта за оцеляване.

Трябва да спрем да общуваме с децата сякаш са наши терапевти. Те са просто деца.

Обсъждането с детето на въпроси за възрастни, които бихте дискутирали с вашия съпруг, приятел, родител или терапевт, поставя малкия човек в ролята на възрастен, а то не е емоционално готово за подобна роля, нито пък е редно да я поема. И вместо да се тревожи за неща, адекватни за неговата възраст и вътрешен свят, като например да играе с приятели или да се подготви за контролното по математика, то е натоварено със света на големите, грижейки се за нуждите на своя емоционално незрял родител и игнорирайки своите собствени потребности.