Детето ни няма мотивация да си пише домашните. Какво да направим?

Прибираме се уморени от работа и, вместо да се отпуснем от тежкия ден, вкъщи ни чака детето, което не си е написало домашните. Може би ще се наложи да стоим до късно, до среднощ, може би ще се наложи да му обясним няколко пъти или направо да му издиктуваме какво да напише. Позната ситуация, нали?

Но защо детето ни не си пише домашните самичко през деня, докато все още не е толкова уморено и умът му е по-свеж? Как да си отговорим на този въпрос и можем ли да направим нещо ние като родители, за да променим нагласата на нашия малчуган към писането на домашните? Вижте някои отговори, които дава психологът и педагог Анна Бикова, включени в книгата й „Учениците на „мързеливата майка“.  

Какво ни подтиква към действие? Факторите са само два: или мотив, или стимул. Мотивът е вътрешният фактор. Стимулът е външният. Стимулът може да е положителен или отрицателен. Положителен стимул е онова, от което ще ми стане добре, ако го направя. Отрицателният стимул е онова, от което ще ми стане зле, ако го направя. Методът е известен още като „морковът и тоягата“. Ако обаче има устойчиви вътрешни мотиви за добро поведение, няма да са потребни нито тояга, нито морков. Същото важи и за домашните работи. Ако вътрешната мотивация да се подготвят домашните е налице, детето го прави само, без принуда и напомняне, като при нужда се обръща към родителите за помощ. Но това не се случва често. На повечето родители им се налага да прибягват към допълнителни стимули. Разбира се, не буквално да размахват тоягата или да подават моркова. Към положителните стимули спадат похвалата, интересното занимание, подаръкът. Към отрицателните стимули спадат изблиците на недоволството, критиката, забраната на някаква дейност (например седенето пред компютъра), лишаването от джобни пари. Най-лесно е да се въздейства чрез материалните стимули, но от гледна точка на възпитанието е далеч по-добре да се намират положителни нематериални „моркови“. На практика обаче това никак не е лесно.

Ако детето няма мотивация да си готви домашните само, стратегиите могат да бъдат различни.

Първи вариант: Експеримент (за смели родители и за деца над 10 години)

Оставяме ситуацията на самотек и наблюдаваме какво ще стане. Внезапно може да се окаже, че „неписането на домашните“ изобщо не се отразява на учението, защото хлапето ни е много способно и моментално схваща всичко. И не е задължително да седи над учебниците вкъщи, за да разбере добре материала. По принцип не си пише домашните, но оценките му не стават по-лоши от това. Прекрасен вариант, при който можем да оставим детето на мира.

Възможен е обаче и друг изход – в процеса на експеримента малчуганът ще натрупа двойки и забележки, ще престане да разбира какво изобщо учат в момента. Като се сблъска с тези последици, той може самостоятелно да стигне до извода, че трябва да си подготвя уроците вкъщи. И да започне да го прави вече без уговорки и напомняния.

Крайната опция при този експеримент ще бъде, когато детето не трепва от броя донесени двойки и не променя отношението си към домашната подготовка. Тогава го очаква сериозен разговор. „Искаш ли да получиш средно образование? За тази цел ще трябва да се учиш поне без да получаваш двойки. Експериментът показва, че получаваш двойки, ако не се занимаваш вкъщи. И тъй като не можеш да се мотивираш да си научиш уроците сам, засега аз ще замествам силата на волята ти и лично ще контролирам как се подготвяш за училище.“

Така от първия вариант преминаваме към втория. (А може да пристъпим и направо към втория, без експеримент).

Втори вариант: Договор и контрол

Този вариант е подходящ, в случай че детето хипотетично вече може да подготвя самостоятелно домашните си. Уговаряме с нашия ученик времето, в което ще си пише домашните. Или просто определяме час за проверка, до който всички домашни работи трябва да бъдат готови, а дали детето ще ги пише веднага след училище, след тренировка или след разходка – това вече ще реши самото то. Спазването на уговорката трябва да бъде двустранно. Родителите, изпълнявайки своята част от нея, дават пример на хлапето си. Ако се открият грешки, има време да се поправят, преди да заспи.

Ако домашните не са готови, ще има санкции. Може да предложим детето само да определи наказанието. Ако измисли самичко санкциите за нарушаване на договора, то ще го изпълнява по-осъзнато. Например: „Ако не си подготвя домашните, на следващия ден няма да играя на компютъра.“ Санкциите трябва да са такива, че наистина да стимулират към учене и писане вкъщи. Може и да не се задоволяваме с отрицателните стимули, а да добавим положителни. Нека в края на седмицата малчуганът получи бонус, ако навреме си е подготвял домашните. Бонусът може да е някакво излизане, пътуване или малък подарък. Може да го измислим заедно, като се ръководим от нашите възможности като родителите и от интересите и желанията на детето.

Защо са необходими времеви рамки? Без тези рамки често наблюдаваме непрекъснато отлагане на домашните за по-късно от страна на хлапето. Родителят е в напрегнато очакване. Страхува се от повторението на снощната вечер, когато домашните са писани късно и със скандал. И колкото повече майката или бащата говорят на ученика за уроците, толкова повече на него не му се сяда: „До гуша ми дойде от тези домашни.“ Възниква протестна реакция. Детето отлага колкото може повече отварянето на учебниците. Ще го направи чак когато родителите достигнат „точката на кипене“. В съзнанието му лека-полека ще се затвърди постоянен сигнал за началото на писането на домашните – когато майка му или баща му избухнат.

Когато има уговорка, не се напомня за домашните. Детето решава само кога да ги напише. Или да не ги напише и да попадне в ситуация да се лиши от бонусите. До уговорения час никой от родителите не отваря дума за домашните. Емоционално това се преживява по-лесно.

Ако се окаже, че детето не може само да регулира времето си и не успява да се подготви до уговорения час, че никакви санкции и бонуси няма да го стимулират, в сила влиза третият вариант.

Трети вариант: Строго определен час всеки ден, когато детето учи и пише домашни с прякото участие на родителите

Строго определеният час спасява от споровете и нервите по повод на времето на сядане над домашните. Детето се е настроило предварително, родителят си е свършил работата. Времето за домашни е само и единствено за тях. Нито детето, нито родителят се разсейват с телефонни разговори, всички са напълно отдадени на процеса.

На първия етап всичко се изпълнява с непосредственото участие на родителя, но постепенно контролът отслабва. На детето му се дава повече самостоятелност, след като заздрави навика си да си подготвя домашните по едно и също време. По-късно прякото участие е заменено със заключителен контрол по едно и също време. Тоест в идеалния случай за няколко седмици или месеци трябва да се извърши преходът от третия вариант към втория.

При третият вариант понякога ситуацията може да се усложни, ако бавният и спокоен темперамент на ученика срещне много по-бързото темпо на родителя, който е енергичен, и свикнал да действа бързо. Ако в тези случаи на мама или на татко не им стига търпението, ако им е трудно да се овладяват, ще бъде по-добре да измислят някакво занимание, с което междувременно да успокояват нервите си.

И накрая нещо много важно: домашните работи безспорно са важни, но не чак толкова, че да развалят отношенията ни с нашите деца. В краен случай пропуснатите знания могат да се наваксат с помощта на консултации в училище или с частни уроци. Но развалените отношения между родител и дете се възстановяват трудно.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg