Децата нямат нужда да ги учат на религия, а на доброта, критично мислене и емпатия

Все повече се говори за новия предмет „Добродетели и религия“, който ще бъде въведен в началното образование. Формално няма да се поставят оценки, ще се разглеждат различни религии и ще се говори за морал. Но се питам — защо точно религия? Кой реши, че децата имат нужда от уроци по вяра, а не от това да им дадем механизми, чрез които да се учат как да се справят с тревожността, с агресията, със себе си, с това как да се отнасят с околните?

Постоянно чуваме за случаи на агресия в училищата — пребити деца, психически тормоз, унижения, заснети с телефон и споделяни онлайн. Нима това не е по-наболелият проблем? И ако е така — с какво точно час по религия ще помогне на дете, което всеки ден живее в страх, че ще бъде тормозено от съучениците си?

Във време, в което децата растат със смартфон в ръка, с постоянен достъп до каква ли не информация и с все по-високи нива на тревожност, не е ли по-належащо да им дадем инструменти да се ориентират вътре в себе си и в света около тях — а не да ги въвеждаме в догматични рамки, които не са избрали сами?

Да си добър човек не изисква задължително да си религиозен

Доброто не е монопол на религиите. То е човешко качество, което се изгражда чрез личен пример, доверие, емпатия и преживяване. Едно дете няма нужда да знае десетте Божи заповеди, за да прегърне приятел, който плаче. Не му е нужен цитат от Писанията, за да каже „извинявай“ или да подаде ръка.

Всъщност, много често добротата се ражда в ежедневни, обикновени моменти — в начина, по който учителят се обръща към ученика с разбиране, в това как родител реагира на грешка с търпение, как възпитава у дома, какъв пример дава. Това са моментите, в които се случва възпитанието. Това е доброто в действие. И то няма нужда от религиозна рамка, за да бъде разбрано, почувствано и продължено.

Вярата е избор, а емпатията – огромна необходимост

Религията, в най-добрия си вид, е личен път. Тя е нещо вътрешно, нещо, до което човек стига чрез осмисляне, преживяване, нужда. Но не и чрез задължителен урок в училище, в който всички деца — със своите различни семейства, културни особености, възгледи и светогледи — трябва да „учат“ вяра. Че как това би било осъзнат избор за един първокласник, който довчера е бил в детската градина, а днес се адаптира в една изцяло нова за него среда?

Вярата не се учи. Тя се изживява. А когато се поднася в институционализирана форма, често се изражда в сляпо повтаряне. И тук изниква въпросът: не се ли опитваме да наложим модел, който обслужва нуждата на възрастните да „налагат“, вместо да посрещнем истинските потребности на децата — да бъдат разбрани, приети, да могат да изразяват съмнение, да задават трудни въпроси и да получат автентични, неготови отговори?

Къде остава критичното мислене?

Ако училището е мястото, където децата се подготвят за живота, критичното мислене трябва да бъде в основата му. Защото животът непрекъснато ще ги поставя в ситуации, в които трябва да различават истина от манипулация, добронамереност от прикрит натиск, реална подкрепа от обещания без съдържание. Живеем във време на фалшива технологична реалност, която ежедневно бива използвана за фалшиво съдържание. В такива времена умението да се задават въпроси и да се търсят отговори, без да са поднесени наготово, става ключово.

Да учим децата на критично мислене означава да ги подкрепим да разпознават авторитетите, които си заслужават уважението — не защото носят униформа или расо, а защото са искрени, компетентни и човечни. Да ги научим да разпитват: „Защо така?“, „Какво стои зад това?“, „Кой има полза?“. Това е повече от умение — това е защита. От пропаганда. От фанатизъм. От загуба на себе си в колективни митове.

Истинската добродетел не идва от страх от наказание или обещание за рай

Много религиозни системи използват мотивацията чрез страх или награда: „Ако направиш това — ще отидеш в рая. Ако не — ще бъдеш наказан.“ Това създава изкривено разбиране за морал — такъв, който не изхожда от вътрешното усещане за правилно и неправилно, а от външен контрол.

Ние, като родители и учители, трябва да се стремим да изградим у децата усещане за вътрешен компас — който ги води не защото се боят, а защото разбират. Защото съчувстват. Защото искат да направят добро, а не да избегнат зло. Това е морал, който е дълбок и устойчив. И той не зависи от религиозна принадлежност, а от способността да почувстваш болката на другия, да се поставиш на негово място.

Нека учим децата да се свързват, не да се делят

Най-хубавото при децата е, че те не делят по религии, цвят, класа или произход — поне не докато някой не ги научи на това. Те просто искат да играят, да се свържат, да бъдат приети. А ние какво им предлагаме? Уроци по разлики, вместо уроци по общото.

Ако искаме да ги учим на културно разнообразие — нека им покажем различни празници, традиции, музика, обичаи. Нека се учат чрез преживяване и радост. Не чрез систематични уроци, които обясняват на шестгодишни деца кой Бог какво изисква. Светът не се нуждае от още бариери, а от мостове. И точно това може да бъде ролята на образованието — да помага децата да се виждат едни други като хора, не като представители на „своя“ религия.

Какво наистина им трябва на децата?

Те имат нужда от грижа и разбиране. От автентичност. От това да ги питаме как се чувстват и да слушаме отговора с внимание. От време, прекарано с тях, вместо пред телефона или таблета. От учител, на който да се възхищават и който да слушат с интерес и удоволствие. От умението да уважават авторитетите. Но и от свободата да кажат: „Това не го разбирам“ или „Това ми звучи странно“ — и да не бъдат засрамени заради това. Имат нужда от истории, в които се разпознават. От преживявания, които изграждат доверие. От възрастни, които ги виждат не като проект, а като пълноценни същества, макар и в растеж.

А религията — ако някога дойде в живота им, нека дойде като техен собствен избор. Като вътрешен импулс. Не като предмет в програмата, който някой им е наложил.

Автор: Ася Георгиева, Roditel.bg