Когато синът ми беше първи клас, учителката му ме извика в училище.

„Не може да стои мирен. Разсейва се. Забравя какво му се казва. Започва едно, после друго. Умен е, но сякаш мозъкът му работи на десет канала едновременно.“

Кимах с глава и се усмихвах неловко. Не защото не я разбирах. А защото през цялото време имах усещането, че описва мен.

След поредица от срещи с учители, консултации с психолози и дълги периоди на объркване, дойде и диагнозата.

„Синът ви страда от хиперактивност с дефицит на вниманието.“

Казаха го спокойно. Почти делово. Сякаш става дума за нещо рутинно.

А в моята глава остана само едно:

„Синът ви страда.“

Без продължение. Точка.

Излязох от кабинета с чувството, че някой току-що е пренаредил целия ми свят.

Не знаех почти нищо за това състояние. Честно казано, дотогава бях убедена, че „хиперактивен“ е просто друго име за по-палаво, енергично или разсеяно дете.

После започнах да чета.

Първо за него, за това какво му предстои, как ще учи, как ще се справя. Дали ще му е трудно да си намира приятели. Дали учителите ще бъдат търпеливи. Дали ще расте с усещането, че не е достатъчно добър.

А после, някъде между всички статии, консултации и описания на симптоми, започнах да разпознавам нещо болезнено познато. Да, себе си. Първоначално ми се струваше абсурдно – та нали ADHD беше за деца? За онези момчета, които не могат да стоят на чина си? Но с всяка следваща статия усещах как описанието става все по-неудобно познато.

„Ти просто си хаотична“

Цял живот бях „разсеяната“. Жената, която тръгва за магазина и се връща без най-важното. Която има десетки разпилени мисли в главата си. Която говори бързо, мисли бързо, забравя бързо.

Отстрани изглеждах функционална, даже успешна. Работех много. Почти винаги под напрежение и в последния момент. С адреналин и постоянно усещане, че жонглирам с десетки падащи топки.

Хората казваха:

„Такава си.“
„Много си емоционална.“
„Трябва да се организираш.“
„Все бързаш.“
„Разсеяна си.“

А аз им вярвах. И в резултат на това се обвинявах непрекъснато.

Защото колкото и да се стараех, животът сякаш изискваше от мен двойно повече усилия за неща, които при другите изглеждаха лесни и автоматични.

„Разпиляна“ – думата, която съм чувала цял живот

Чувала съм я безброй пъти. На шега, между другото, като описание на темперамент.

Никога не бях свързвала това с хиперактивността. Защото в представите на повечето хора тя изглежда като малко момче, което тича из класната стая. Не като възрастен човек, който живее с непрекъснат вътрешен шум, забравя важни дреболии, започва много неща едновременно и трудно успява да изключи мислите си.

Сега, когато вече съм майка, сякаш по-лесно разбирам през какво преминава синът ми, защото и аз познавам това усещане.

Хиперактивността не е липса на интелигентност

С времето разбрах, че хиперактивността няма нищо общо с интелигентността. Въпреки проблемите с концентрацията, синът ми е любопитен, креативен и изключително умен. Просто мозъкът му работи по различен начин.

Най-трудното е вината

Вината, че си се развикал, че пак си забравил нещо, че не успяваш да бъдеш достатъчно спокоен, организиран и търпелив.

Вината, че непрекъснато си обещаваш, че този път ще се справиш по-добре. Че няма да отлагаш. Че няма да закъсняваш. Че няма да оставяш нещата за последния момент. И после отново се оказваш на същото място.

Понякога околните виждат само резултата – пропуснатия ангажимент, забравеното обаждане, недовършената задача. Не виждат колко усилия са стояли зад опита да не се случи точно това.

С годините започваш да се чудиш дали наистина си разсеян, немарлив или просто недостатъчно дисциплиниран. И когато чуваш едни и същи думи достатъчно дълго, започваш да им вярваш.

Но покрай сина ми разбрах нещо важно.

Той няма нужда от перфектен родител. Има нужда от родител, който го разбира. Който знае какво е мислите ти да препускат, да искаш да се справиш и пак да се чувстваш претоварен, непрекъснато да чуваш, че си „твърде много“.

Най-после разбрах защо

Осъзнаването не промени живота ми магически, нито ми даде някакво вълшебно лекарство, защото проблемите още са си там. Но ми даде нещо, което никога не бях имала: обяснение вместо обвинение. И за първи път започнах да гледам на себе си не като на човек, който „не се справя достатъчно добре“, а като на човек, който цял живот е плувал срещу течение, без да знае защо.

Не знам дали хиперактивността някога ще стане по-лесна за сина ми.

Нито знам дали светът ще бъде достатъчно търпелив към деца като него. Но знам едно: той няма да порасне с усещането, че майка му го счита за „глупав“, „проблемен“ или „недостатъчен“. Защото аз вече знам колко боли това.

Автор: Ния Папазова