Бъдете за детето си най-добър пример, а не най-добър приятел!

– Мамо, ти нали си ми най-добрият приятел?

Това е въпросът, който ми зададе моят 10-годишен син. Този въпрос ме накара да се замисля – как искам и как трябва да отговоря?

Инстинктивно ми се прииска да му кажа „Да, момчето ми! Аз съм твоят най-добър приятел и винаги ще е така“. Но после се замислих – редно ли е това и от полза ли е за мен и моето дете? И в крайна сметка му отговорих „Не, миличък, аз не съм твой приятел, аз съм твоята майка“.

Но разговорът не спря до там. Синът ми продължи да ме разпитва – дали съм била приятел с родителите си, когато съм била дете и дали сме приятели сега. Казах му истината. И тя е, че когато аз бях дете, родителите ми не са били съвършени, но има едно нещо, за което определено съм им благодарна. И то е че никога не са се опитвали да ми бъдат приятели, поне докато не станах възрастен човек. Вместо това са ме възпитавали, показвали са ми кое е редно и кое – не и са били до мен, когато съм се нуждаела от тях. Но винаги са били за мен авторитет, а не приятели.

Защо мисля, че именно това е правилният начин?

Защото вярвам, че мисията на родителя е да защитава, напътства, възпитава и учи детето на важните неща в живота. Той трябва да му помогне в изграждането на характера, в това да се научи да взима правилните решения, да бъде добър човек и в същото време – детето да се чувства сигурно и обичано.

Родителят трябва да бъде човекът, с когото детето да има усещане, че може да споделя, но едновременно с това трябва да умее да поставя граници, да създава правила и да има очаквания за поведението на своя син или дъщеря.

Тази структура на взаимоотношения предоставя на децата чувство за сигурност и принадлежност. Те имат нужда от подобен модел на общуване.

Това е начинът, по който се създава здрава и пълноценна връзка между родител и дете. Когато едно дете наруши правилата, границите и очакванията (както със сигурност ще се случи с всеки малчуган), родителят е задължен да му покаже какви са последствията от това поведение и именно така детето се учи и опознава света.

Как можем да постигнем това?

Нашата работа като родители е да подготвим децата си за истинския живот. Да можем да разговаряме с тях за реални проблеми с намерението да ги учим на житейски умения, така че, както те, така и ние, да се чувстваме уверени, че когато останат сами, те най-добре ще могат да вземат правилни, безопасни и разумни решения.  „Приятелите“ нямат такъв тип взаимоотношения. Там няма подобна отговорност и „възпитанието“ не е част от нещата.

Но когато попитах някои други майки за мнението им, бях изненадана колко много от тях не са съгласни с мен.

Те предпочитат да бъдат приятели на децата си. Според тях, ако поддържат подобни приятелски взаимоотношения, децата ще имат желание да им кажат всичко. Други пък споделяха, че искат да бъдат „готини“ майка и че искат детето им и неговите приятели да ги харесват.

Попитах ги какво прави една „готина“ майка и отговорът беше един и същ: „тя избягва правилата и при нея повечето неща са позволени“ (като например да е разрешено късното гледане на телевизия, видео игрите, стоенето пред компютъра, купуването на мобилни телефони и т.н.).

Оказа се, че съм от малцинството родители, за които това да бъдеш „готин“ не е никакво предимство.

Защото за мен „готин“ означава да позволиш на детето да диктува правилата, да управлява дома и да взима решенията. А то нито може, нито е редно да прави това. Да, вероятно ще е щастливо и доволно, че мама позволява толкова много неща, но това е само временно. Когато порасне, ще плати своята цена за това да има „готини“ родители, защото именно те не са го подготвили за реалния живот, в който има права, има и задължения. Този тип родители не искат да разочароват детето си, но всъщност са просто едни егоисти, които искат да се чувстват добре и да изглеждат добре в очите на своя малък наследник.

Е, ние сме от онези „не особено готини“ родители, които изискват, поставят граници и създават правила

Съпругът ми и аз споделяме едни и същи виждания. Когато правилата не са спазени, синът ми знае последствията и дори не роптае срещу това. Обичам сина си и искам той да бъде „най-добрият“ човек, който може да бъде, искам той да прави грешки и да се учи от тях, искам той да бъде добър за другите и да се отнася към околните така, както иска те да се отнасят към него. Но най-вече – искам да бъде щастлив човек и достойна личност. И как, ако не познава границите, бихме могли да го научим на всичко това? Как ще разбере кое е добро и кое – зло, ако самите ние не му покажем? Как би могъл да е отговорен, ако още като дете не е имал задължения, а само права?

Ако „не“ е дума, която моят син никога не е чувал, той ще очаква от света винаги да му казва „да“ – и ще бъде в шок, когато се сблъска с действителността, в която има отказ, трудности и препятствия!

Затова казвам на сина си, когото обичам повече от всичко друго: „Аз съм по-доброто от най-добрия ти приятел. Аз съм твоята майка!“.

 

Статията е преведена и адаптирана от: KidSafe Foundation

Вижте още:

Отглеждане на самостоятелното дете „как да стана „мързелива майка“

Родителските саможертви и липсата на граници при възпитанието на детето

Страшната българска майка

6 начина да отгледаме отговорни деца, които да не са материалисти