В България очевидно има една особено привилегирована група хора, чиито права и доходи се оказват проблем за държавата. Това са личните асистенти, сред които хиляди родители, посветили живота си на грижите за своите деца с увреждания.

Докато политиците говорят за справедливост, социална политика и борба с олигархията, в Народното събрание е внесен законопроект, който предвижда сериозни ограничения на трудовите и социалните права на тези хора.

И ако някой се чуди какво толкова има за отнемане от хора, които често не могат да си позволят дори един свободен ден, отговорът се оказва: доста.

Какво всъщност се предлага?

На 10 ноември 2026 г. е внесен законопроект за промени в Закона за личната помощ, който предвижда личните асистенти вече да не работят по трудови договори, а по специален вид договори.

Това далеч не е формална промяна. Трудовият договор гарантира права, които в предложения нов режим не са защитени по същия начин – платен годишен отпуск, допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, осигуряване при безработица и задължително осигуряване за общо заболяване и майчинство.

Предвижда се също часовото възнаграждение на личните асистенти да престане да бъде обвързано с минималната работна заплата. За 2027 г. е предложена ставка от 5,24 евро на час вместо приблизително 5,57 евро, които биха се получили при запазване на досегашния механизъм.

С други думи, докато разходите за живот растат, държавата предлага да ограничи увеличението на доходите на едни от най-уязвимите работещи хора.

За какви „привилегии“ говорим?

Нека си представим ежедневието на родител, който се грижи за дете с тежко увреждане.

Той не приключва работа в 17:30 ч. Не може да остави задачите за утре. Няма колега, който да го замести, когато е болен. Не може просто да излезе в отпуск, когато е изтощен.

За много от тези родители грижата продължава 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата. Години наред.

И въпреки това държавата признава и заплаща само определен брой часове лична помощ.

Тези хора не са избрали професията си в обичайния смисъл на думата. Те са поели отговорност, от която не могат да си тръгнат. Често са се отказали от кариера, професионално развитие и финансова независимост, защото детето им има нужда от постоянна грижа.

И сега точно техните трудови права се оказват подходящо място за законодателни икономии.

Социална политика или наказание за най-уязвимите?

Разбира се, всяка система може и трябва да бъде подобрявана. Възможно е част от предложените промени да улеснят предоставянето на лична помощ или да разширят достъпа до нея.

Но подобряването на една социална услуга не би трябвало да става за сметка на хората, които я осигуряват.

Социалният министър вече увери, че няма да допусне намаляване на възнагражденията на личните асистенти. Само че между политическото обещание и законовата гаранция има съществена разлика.

А въпросът не е единствено колко евро ще получават тези хора на час. Въпросът е дали държавата ги признава за работещи хора с права, или постепенно превръща труда им в особена форма на задължение, за което се полага възнаграждение, но не и пълноценна социална защита.

Кой всъщност плаща цената?

Всяка година чуваме колко важни са семейството, децата и подкрепата за хората с увреждания. Говорим за приобщаване, равни възможности и достойно съществуване.

Но достойнството не се измерва с политически декларации. То се измерва с решенията, които държавата взема, когато трябва да разпредели парите и отговорностите. И ако едно общество не може да осигури достойни условия на родителите, които денонощно се грижат за децата си с увреждания, тогава всички красиви думи за социална справедливост звучат кухо.

Законопроектът все още не е приет. И точно затова сега е моментът обществото да зададе въпросите си и да поиска ясни гаранции, че правата на личните асистенти няма да бъдат ограничени.

Защото една държава не става по-справедлива, когато спестява от най-уязвимите.

И ако това е част от голямата борба с привилегиите и олигархията, може би е време да се запитаме как стигнахме дотам, че за олигарси да бъдат нарочени майките, които се грижат за децата си с увреждания.