Любовта към детето невинаги идва от пръв поглед и в това няма нищо срамно

майка дете син обич

Наскоро ми попадна популярно видео, в което една дама споделя преживяванията си по време на раждането на сина си. Любопитството ме завладя и побързах да изгледам клипчето. В него тя разказва колко силни емоции е изпитала, когато за първи път е видяла детето си и как го е заобичала от пръв поглед. Това видео ме накара да се замисля за раждането на собственото ми дете и всичко, което почувствах след това. Спомних си, че аз всъщност не почувствах нищо чак толкова силно, дори се чудех защо някои жени се решават да забременеят отново.

Но нека започна отначало

Моето първо раждане беше от тези, които лекарите поставят в графата „лесни“. Нямаше усложнения и след общо 4 часа напъване и малко викове от моя страна, синът ми се появи на бял свят. Много се зарадвах да го видя, но не ми стана ясно защо всички си мислеха, че аз по подразбиране трябва да изпитам бурни чувства и да бъда напълно готова да се грижа за бебе.

Първите 2 години от майчинството ми минаха общо взето в извършването на автоматични дейности – да храня бебето, да изкарвам достатъчно пари, за да се грижа за него, и да оцелявам. Сега си мисля, че тогава отделях твърде много време в мислене как да си създам финансова стабилност и ми беше трудно да се обвържа емоционално с детето си. Ако трябва да съм напълно честна, ще кажа, че майчинството не ми идваше отвътре.

Сега, като погледна назад, осъзнавам, че тогава изпитвах някаква тъга, с която ми беше трудно да се боря.

Преди да родя аз бях свободолюбива натура, бохемски тип момиче, а беше дошло време, в което се мъчех с кърменето и сменях пелени в малките часове на денонощието. Всъщност и тогава, а и дълго след това, аз не осъзнавах, че тъгувах за свободата си.

Някак отчаяно се опитвах да се върна в дните преди да стана майка и не исках да приема, че нещата бяха различни сега. Вече нямаше как да правя каквото ми хрумне. Можех ли да реша да изляза от вкъщи, без да трябва да приготвя и нося един тон бебешки неща със себе си? Категорично не. Затова реших да се потопя в работата си. Никак не ми помогна това, че нямаше как официално да изляза в отпуск по майчинство, защото работех на свободна практика и пишех статии. До ден днешен не ми е ясно как успявах да пиша по над 10 000 думи на ден, и то с бебе на ръце. Оставях сина си в детското столче да гледа телевизия, впусках се в работата си, готвех и разчиствах, когато имах няколко свободни минути. Може спокойно да се каже, че всеки ден натрупвах все повече и повече стрес и не правех нищо за себе си.

Не исках дори и да си помислям, че мога да стана „супермайка“, защото това не ми се виждаше никак забавно. Чувствах се в капан и не виждах изход от еднообразното ежедневие на майчинството. А имах цели 18 години пред себе си, преди да си върна някаква част от моята независимост. Това ме плашеше и ме натъжаваше.

И тогава настъпи повратната точка

За мен тя беше моментът, в който най-накрая реших да направя нещо за себе си. Трябваше да приема, че животът ми е различен и да преосмисля какво означаваше за мен родителството. Осъзнах, че въпреки липсата на възможност да правя много от нещата сама по начина, по който бях свикнала, това не означаваше, че не мога да отделя време за себе си и да се върна към истинското си Аз. Помогна ми и това, че започнах да си правя реалистични графици. По този начин вече не чувствах, че се надпреварвам с времето и можех да прекарвам повече и по-качествено времето със сина си. Започнах и да ценя малките радости на факта, че бях майка.

Забавянето на темпото всъщност ми даде време да осъзная какъв дар бях получила

Каква щастливка бях, че щях да отгледам дете. Че щях да го наблюдавам как расте и да се превръща в добър и достоен човек. Че щях да бъде всичко за него, докато не пораснеше достатъчно, че да се отдели и да започне да забелязва и други неща. Сега очаквам с нетърпение да изживея всеки миг с него. И също толкова важно беше, че успях да се науча да пазя и личното си пространство, за да не губя идентичността си и да продължавам да изпитвам чувство на свобода.

Днес, колкото по-голям става синът ми, толкова повече разбирам смисъла и щастието от това да бъда негова майка. Благодарна съм, че го има. Много ми се иска да бъда винаги до него, но знам, че това е невъзможно, а и ненужно. Но най-голямото ми желание е той да знае, че го обичам безкрайно и че никога не съм приемала за даденост факта, че съм негова майка. Защото обичта към детето идва с всеки изминал ден и става все по-голяма и по-осъзната с течение на времето.

Автор: Елизабет Айола, popsugar.co.uk
Превод и адаптация: Яна Атанасова

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK