Мамо, при теб ми е най-добре!

Три сутринта е. Събужда ме тихо шумолене. После стъпки – леко, почти без звук. Отварям очи и я виждам – дъщеря ми стои на прага с възглавница в ръка и полуотворени очи. Без думи се пъхва при мен в леглото.

Лежим мълчаливо. Опитвам се да се престоря, че спя. Имам нужда от още поне два часа сън. Но тялото ѝ се сгушва до моето, ръчичката ѝ се увива около врата ми и чувам едно тихо:

– Мамо… при теб ми е най-добре. 

Не отговарям веднага. Гърлото ми се стяга. Вчера цял ден се карахме – за дрехите, за уроците, за подредената стая. А сега, в тъмното, когато цялата къща спи, тя търси единственото място, където се чувства в безопасност – до мен.

Често се оплаквам, че не ми остава време за себе си. Че не мога да изпия едно кафе спокойно, че все тичам – от работа, до магазина, до училище, после готвене, домашни, миене, пране. Често се улавям, че броя колко остава до петък, до ваканцията, до вечерта. Че мисля как „ще ми е по-лесно, когато порасне“.

А после идва такава нощ. Без драма, без сцени. Само едно дете, което иска мама. Не нова играчка. Не телефон. Не шоколад. Само мен.

И си давам сметка – има едни моменти, които няма да се повторят. Няма да дойде време, в което тя да ме буди посред нощ просто, защото иска да е близо. Един ден ще спи при приятелки, ще си има свои притеснения и няма да иска да ги споделя точно с мен. Един ден няма да я чувам как казва „мамо“ по петдесет пъти на час.

Затова я прегръщам. Вдишвам миризмата на косата ѝ, топлата ѝ кожа, този сънлив детски мир. И си казвам: това е то.

Не кафето на спокойствие. Не четенето на книга до късно. Не уикендът без ангажименти.

Това е. Да знаеш, че си всичко за някого. Че си дом, че си уют, че си спокойствие.

И макар да ми се спи ужасно, и утре пак да съм с торбички под очите, и денят да започне с бързане и леко раздразнение… тази нощ е повече от всичко.

Автор: Златина Костова