Ние, близнаците…

Ние сме близнаци. Казваме се Митко и Тео и сме почти на 8. Цял живот сме били неразделни (като изключим краткото време, в което сме боледували поединично в болниците). Толкова сме задружни, че когато ни слагаха да спим в отделни легла, отказвахме да го приемем и постоянно си ходехме на гости, като прескачахме кошарките. Ама здрави излязоха тези кошари. Доста напъни са видели. И тъй като нищо чуждо не търпим, изхвърляхме навън дюшеци, чаршафи, завивки, и дрехите даже, че и памперсите. Но после винаги се налагаше да изтърпим ядосания поглед на тате.

Мама казва, че имаме собствено мнение за всичко. Чуждо не приемаме. Лесно казваме „НЕ“. Уж нямаме проблеми със слуха, но често не чуваме какво ни се говори. Госпожата в училище всеки ден дава различни команди „Деца, отворете тетрадката на страница 12 и оцветете рисунката!“. Ама някак си така пожелателно и мило ги казва, че няма как да изпълняваш. „Сега повтарям специално за Митко и Тео, за да започнат да работят!“ Е вече няма накъде да се ходи, колкото по-персонално е насочено посланието, толкова по-ангажиращо става.

В доста неща нямаме опит, но определено трупаме такъв. Предимно с бели. Пробваме, пробваме, докато ни накажат. Така разбираме къде е границата и винаги, точно да спрем на ръба, се подхлъзваме и леко я минаваме. После гледаме с наведени глави. Но с горд и непримирим дух. Когато бяхме малки, много се биехме помежду си, почти винаги без причина. А сега – и с причина, и без.

Баскетболът ни се отдава, футболът – никак. Ама в училище в междучасията все на футбол се играе. На футбола другите деца ни викат, че сме слабаци. Чакаме да стане модерно да се играе на баскет в училище, тогава ще видят.

От всички момичета най-обичаме нашата кака. Защото ни споделя тайни. Ние пък ги споделяме с мама и тате. Кака е известна, всички в училище я познават. Защото садихме дървета на рождения й ден с целия неин клас. И я даваха по телевизията. Голяма работа е. Ние много добре си я познаваме. Често мама и тате я изпращат вечер в стаята ни, за да ни накара да се мием. „Хайде момчета, късно е вече, отивайте в банята!“ Само един наш поглед, обаче е достатъчен, за да я разубедим. „Мамо, тате, казах ви, че не искат да се мият, не мога да се оправя с тях“. Не можеш ли, а как ни караш да правим забранени неща? Колко пъти сме го отнасяли заради теб. С кака играем на семейни, състезателни игри. Всеки срещу всеки. Понякога продължава дълго, друг път – не. Ако някой от нас победи два пъти подред, това сляга край на задружната игра и винаги има бити. Не много – по братски.

Така, като гледаме от ниското, не е лесно да имаш деца, особено като нас тримата вкъщи. Ние един ден, като имаме деца ще ги стягаме, няма да им даваме така да си правят каквото си искат. Ще ги учим от  малки да има ред :).

Автор: Калоян Илиев, баща на три деца.

Предприемач и собственик на online магазин за детски дрехи UWEAR