Обичам майка си, но се страхувам да не се превърна в нея

Ето една истина: Обичам майка си.

Ето още една истина: ужасявам се от мисълта, че след време мога да стана досущ като нея.

Знам, че това звучи жестоко, дори неблагодарно, особено като се има предвид каква невероятна майка имам. Но нека първо ви обясня защо мисля така:

Майка ми се разведе с баща ми, когато с брат ми бяхме съвсем малки – той на три, а аз на пет. Баща ми си тръгна и никога не погледна назад, а тя ни отгледа сама. Работеше на три места и никога не обелваше и дума за това какво е усещането да не се храниш, защото си твърде зает. Никога не се оплакваше. Намираше начин да се справи с възпитанието ни и с това да ни осигури прехрана.

Но за да направи всичко това, тя пожертва всички аспекти от собствения си живот, в името на мен и моя брат. Рядко излизаше, рядко преследваше собствените си интереси, рядко намираше начин да е различна от ролята на „самотна майка“. Даде ни всичко, но така и не намери начин да подреди живота си така, че когато  пораснем тя да има свой собствен свят, приятели, хобита и занимания.

Сега с брат ми сме пораснали, със собствени деца.

А нашата майка живее за миговете с нас, за посещенията на внуците си, които ние се опитваме да планираме често, за да я караме да се чувства полезна и щастлива. Тя отдавна е забравила какво е да имаш мечти, които да си готов да преследваш с цената на всичко, какво е да имаш свои собствени цели, на които да се посветиш. И по-лошото е, че няма никакво желание да промени това, защото е свикнала да бъде наша сянка. Често остава вкъщи сама, чакаща нашето обаждане или следващо посещение.

Поглеждайки я отстрани, на мен всичко това ми се струва много тъжно и самотно. А още по-тъжното е, че осъзнавам, че съм поела по същия път. И това ме ужасява.

Наскоро се разделих с бащата на децата си.

По различни причини той е напълно извън картината на нашето семейство и няма да се се завърне отново. Налага се да се грижа сама за двете си дъщери. Всички техни нужди, от финансови до емоционални, ще бъдат задоволени от мен. Това все повече ми напомня на живота, който майка ми водеше, за ролята, която тя имаше. Дори е факт, че тя е останала сама на същата възраст, на която съм аз сега.

Вече знам каква е цената, която една самотна майка трябва да плати, за да остане на повърхността. Знам точното количество недоспиване, пот и сълзи, необходими за отглеждането на две деца така, че да се превърнат в добри човешки същества. Отнема всичко и аз ще дам всичко. Както майка ми го даде на брат ми и мен. Моите момичета заслужават не по-малко.

И все пак, не мога да не погледна живота на майка ми и да не осъзная, че не искам това бъдеще. Не мога да не погледна назад и да не се ужася от историята, която се повтаря.

Давам си сметка, че ако не искам това да се случи, трябва да отделя време, което да инвестирам в собственото си бъдеще – в приятелите си, в заниманията си, в хобитата си. Това обаче не винаги е възможно.

Балансът между това да бъда майка и да имам свой собствен живот, когато децата ми пораснат, е труден и не знам дали ще успея да го постигна. Но ще опитам.

А на майка си мога само да благодаря за всичко, което е пожертвала, за да ни възпита. Имам какво да науча от нея, както при нещата, които не искам да повтарям, така и при тези, в които ми се ще да съм поне наполовина толкова добра, колкото беше тя!

Статията е адаптирана от: scarymommy.com
Превод и адаптация: Roditel.bg

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK