Възпитание с шамари? Не, благодаря!

Миналото лято бях с тригодишния ми син на почивка на българското Черноморие. Той обожава игрите на пясъка и за пореден път се зае с това да прави замъци. Към него се присъедини друго дете, на около две години. Започнаха съвместна игра без много да се притесняват, опознават и срамуват – типично по детски. След двайсетина минути настана спречкване за една синя лопатка – типична разправия за тази възраст. Синът ми не искаше да я даде, а другото дете стана и го блъсна на земята. И до тук нищо ново – възраст, в която при децата често се случват подобни неща. Синът ми вече беше започнал да плаче гръмогласно, а аз реших да се намеся и да обясня, че е добре да играят заедно, да си разменят играчките и да бъдат внимателни един с друг.

Докато стигна до тях обаче ме изпревари майката на другото дете, която разгорещено подвикваше на сина си: „Какво му направи?”, „Какво направи пак”, „Пак ли се биеш, животно такова”. Притеснена от реакцията й, обясних, че не е станало нищо фатално, детето е бутнало моето, защото са се спречкали за една лопатка. Докато се опитвах да си завърша изречението, майката издърпа детето си за ръката, след което последваха няколко звучни шамара. И докато ги раздаваше, подвикваше: „Няма да биеш, разбра ли ме! Да не съм те видяла повече да се биеш!”. Последва едно пошляпване по дупето за финал, а след това детето започна да плаче с почервеняло лице.

Чудех се как да реагирам и гледах слисано. Дамата обаче се върна и каза на моето дете, размахвайки пръст: „Няма да му даваш да те бие, лельо, ако те удари, шляпни го през ръцете силно!”.

Какъв беше урокът, който тази майка даде на детето си? Че и на моето собствено? Боят се решава с бой. Точка.

Може би много хора ще ме изкритикуват с мотива, че „шамарът не е бой”. Но да учиш детето си да не се бие, докато го шамаросваш, ми звучи като да изнасяш лекция за вредата от цигарите, докато пушиш. Достатъчно е дори унижението, което това малко дете изпита публично.

Вярно е, че всеки сам избира как да възпитава децата си. Но отговорността от нашите действия не е просто временна. Тя е като траен отпечатък, който оставяме в съдбата, възпитанието и поведението на своите малки наследници. А и нали казват, че важни били първите седем години. Аз мисля, че времето, с което разполагаме, е още по-малко – защото след три е вече късно. Това двегодишно дете, което изяде шамарите и за което те са ежедневие, вече е запомнило този подход. И това все някога ще проличи – когато то тръгне на училище, когато стане тийнейджър, във връзките и в приятелствата му. Изводите са за вас.

Автор: Ася Георгиева

Списание РОДИТЕЛ, Roditel.bg

Вижте още:

Човек остава в онази възраст, в която не му е достигала обич

Хиперактивните деца – какво трябва да знаем?

Агресията при малките деца – как да реагираме?

Шамарът няма да реши проблемите ни – или как насилието ражда насилие