Как се освободих от гнева и станах по-спокойна и търпелива майка

Още преди да се роди първото ми дете, все си представях каква майка ще бъда. В мечтите ми имах перфектни деца, което правеше моята роля много лесна. Казвах си, че най-силната ми страна ще бъде да запазвам спокойствие и хладнокръвие във всякакви ситуации. В моите представи тогава никога не ми се налагаше да проявявам търпение, но дори и при нещо непредвидено, аз си въобразявах, че търпението към децата е възобновяем ресурс, който постоянно се възстановява от само себе си.

Ето защо, когато за първи път станах майка, почувствах, че това ми идва някак отвътре и естествено. Все едно изживявах мечтата си на живо.

Но представете си моята изненада, когато минаха първите 4 години и аз осъзнах, че синът ми е дете като всички други деца, със своите нервни изблици, настроения, капризи и нормалните за тази възраст прояви.

Осъзнах го някъде между 2 негови нервни изблика в супермаркета и 3 истерични избухвания в парка.

Осъзнах го някъде между 5-ия и 15-ия път, в който го помолих да си обуе обувките.

Осъзнах го някъде между 6-ия път, в който го помолих да спре да пищи в ресторанта, и 10-ия път, в който другите редовни посетители ме изгледаха с критични погледи от съседните маси.

Осъзнах го някъде между 12-ия и 25-ия път, в който му казах да спре да тича из цялата къща.

И някъде насред всичко това загубих търпението си.

Не възнамерявах да стане така, но гневът и безсилието заеха мястото на моето спокойствие и самоконтрол. Гласът ми мина от тихата и нежна гама към тон, с който никога не бих позволила никой друг да говори на самата мен. В тези моменти аз се превръщах в нещо напълно противоположно на майката, която бях в моите мечти. В тези ситуации в мен бълбукаше раздразнение и смут. Бях обзета от тревожност и вина.

Но едновременно с това, истината – моята истина – започна да се изяснява.

Това стана точно в момента, в който се превърнах в майката, която не исках да бъда. Тогава разбрах, че съм обикновено човешко същество, защото естествената ми склонност да се изнервям надделя над неестествената ми способност да запазвам самообладание в хаоса на непредвидена и неконтролируема ситуация. Аз си казвах, че съм супер майка, а всъщност си бях обикновена майка, която даваше всичко от себе си в трудни моменти, но не винаги постигаше желания резултат.

В онзи момент осъзнах, че търпението всъщност е една тиха суперсила, защото означава да вървиш срещу себе си и да правиш точно обратното на това, което чувстваш, че е естествено. Стана ми ясно, че търпението идва с практиката и че трябва да се упражнявам отново и отново. Осъзнах също и че моето търпение зависи единствено от мен самата.

И както моето дете се учеше и овладяваше различни умения, така и аз трябваше да овладея изкуството да бъда търпелива. И то се случи.

Случи се някъде в пространството между моята мигновена реакция и моя обмислен отговор.

Случи се някъде между въпроса „Какво ми се иска да направя сега?“ и това, което реално правех.

Случи се някъде между стремежа ми по-скоро да установя връзка с детето си, отколкото да му се карам.

Случи се някъде между избора ми да намаля тона на гласа си, но да опитам с обяснения и думи.

Случи се някъде между момента, в който се поставих на мястото на сина си, и момента, в който погледнах нещата през очите на едно 4-годишно дете.

Случи се някъде между първата и последната от 50-те прегръдки между нас двамата.

Случи се някъде между това, че успях да погледна отвъд поведението на моя син, и момента, в който истински видях самия него.

Точно там, на това място, аз се успокоих и се смирих. Там намерих и истинската си сила да бъда майка. По-спокойна и по-търпелива майка, несъвършена, но приемаща себе си и детето си.

Автор: Бриана Мобилиен
Превод и адаптация: Яна Атанасова, Roditel.bg

Вижте още:

Не искам да крещя на детето си

Не съм идеална, но съм най-добрата майка за моето дете

Научете детето си да уважава околните и да проявява емпатия. Ето как:

Не съм мързелива, а уморена майка!

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK